— Достатъчно! — кресна баща му. — Дай й да погледне!
Вимал стисна устни и се обърна към нея, като застана с гръб към баща си и брат си. Майка му — медицинска сестра в детското онкологично отделение в „Маунт Синай Куинс“ — коленичи и вдигна дрехите му. Само Вимал я видя как примигна шокирано, докогато оглеждаше лилавите синини, превръзката и петната от бетадин. Тя внимателно огледа раната и вероятно си даде сметка, че някой лекар от спешното би я зашил. Майка му не знаеше за Адила, но сигурно се досети, че нежеланието на Вимал да каже за лечението си означава, че се е обърнал за помощ към приятел не-индуист (това, че е отишъл при приятелката си мюсюлманка, с която спеше, надвишаваше възможностите на въображението й).
Тя го погледна. Очите им се срещнаха. Майка му пусна дрехата.
— Да, Вимал, изглежда добре. Няколко леки синини. Нищо по-сериозно. Вечерята е готова. Хайде да хапнем.
Двайсет и шеста глава
Семейство Лахори се хранеха традиционно може би три вечери в седмицата, а през останалото време — по западен маниер. Нямаше установен график какви ястия кога ще бъдат сервирани. Все пак в дните, когато баща им ходеше на боулинг (играеше в клуб и беше много добър), майката приготвяше на своите синове неща като руло „Стефани“, спагети или пица, понякога супа, салата и сандвичи. Днес имаше печено пиле, царевица и спанак със сметана, поръсен с индийско орехче. Единственият елемент от индийската кухня бяха плоските питки нан, но те можеха да се намерят почти във всеки магазин за хранителни стоки в околността.
Кой не харесва нан?
Майка им готвеше добре и доста я биваше с подправките. Вимал обожаваше ястията й.
Тази вечер обаче, разбираемо, нямаше апетит.
Последното нещо, което му се правеше, бе да яде — не, предпоследното нещо, което искаше, бе да яде. Номер едно в списъка беше да говори за грабежа. За щастие баща му също беше на такова мнение. Когато майка му започна да разпитва за сестрата и децата на господин Пател, за погребението и заупокойната служба, мъжът й махна с ръка, за да я накара да замълчи. На Вимал му се стори, че пръстите на баща му треперят по-силно от обичайното.
„Колко търпелива е мама“ — помисли си Вимал като стотици пъти преди това. Питаше се дали е развила това качество благодарение на работата си. Сигурно й се налагаше да бъде издръжлива, силна и упорита, но също мила с децата, за които се грижеше, и с техните родители. И трябваше да практикува тези качества по цял ден: лекарите се появяват от време на време, разбира се, но медицинските сестри са постоянното присъствие в болницата.
Разговорът, който водеха, беше абсурден. Баща им попита Съни за изпита му по биология. Няколко пъти попита Вимал как е изрязал паралелепипеда. Защо е избрал тази форма? Как е настроил държателите?
Вимал не беше много словоохотлив. Твърдеше, че не си спомня. И това не беше далеч от истината. Чувстваше се изтощен. И ужасите от последните два дни бяха изсмукали енергията на сърцето и ума му. Споменът за краката на господин Пател — сочещи мрачния таван на магазина — го спохождаше час по час. Баща му заговори за Висшата лига и Шампионската лига на УЕФА, като че ли беше излязъл с приятелите си след турнир по боулинг да пият по чашка в „Рага“ или „Кингфишър“. Мачът на „Реал — Мадрид“ бил инфарктен — съобщи той на своите синове. А пък в друг мач един нападател на „Манчестър Юнайтед“ навехнал, а може би дори счупил глезена си. Незнайно по каква причина съобщи тази новина с намигване.
После напомни на майка им да вземе ризата му от шивача. И я похвали искрено за вкусната вечеря. Добави, че било малко безсолно, но това не било проблем. По-добре да си посолиш допълнително, отколкото да се получи пресолено ястие. Усмихна се одобрително на нейната находчивост.
Вимал въздъхна отегчено. Баща му не обърна внимание.
Когато се навечеряха и майка му раздигна масата, баща му се усмихна неочаквано и зададе изненадващ въпрос:
— Скрабъл? Всички ли ще играем на скрабъл?
Вимал го погледна смаяно.
— Какво? — попита баща му.
— Ами… не ми е много до игри.
— Не?
— Вим? — попита брат му. Защото може би усети, че баща им искаше да зададе този въпрос. Съни често служеше като говорител на баща им.
— Не, не днес.
Баща им кимна:
— Тогава какво ти се прави?
Като погледна баща си в очите, Вимал разбра, че моментът е настъпил. Той бе уморен, болеше го, плановете му бяха станали на пух и прах като камъните, които беше занесъл в магазина на господин Пател.