Линкълн Райм много искаше да участва в случая. Надяваше се да анализира веществените доказателства и да даде в съда показания като експерт. Наложи се обаче да се срещне с половин дузина полицейски шефове във Вашингтон и така двамата със Сакс прекараха една седмица там.
Наистина, голямо разочарование. Много искаше да помогне за опандизването на Ел Алкон. Но щеше да има и други интересни случаи.
По чисто съвпадение, точно когато Райм си мислеше за това, телефонът иззвъня и името на обаждащия се, което се изписа на дисплея, подсказваше, че поводът вероятно е точно такъв.
— Здравей, Лон.
— Здрасти, Линк. Върна ли се?
— Да. Имаш ли някой заплетен случай за мен? Имаш ли нещо интересно? Нещо предизвикателно?
Детектив първи ранг Лон Селито беше партньор на Райм преди години, когато той работеше в полицията на Ню Йорк, но сега се чуваха рядко и никога просто така, да си поприказват. Обаждане на Селито обикновено означаваше, че той има нужда от помощ по някое разследване.
— Не знам дали отговаря на изброените критерии. Но имам въпрос.
Детективът говореше задъхано. Може би имаше спешна задача, а може би просто се връщаше от магазина с кутия сладки.
— И?
— Какво знаеш за диамантите?
— Диаманти… Хъм. Чакай да помисля. Знам, че са алотропна форма.
— Моля?
— Алотропна форма. Има елементи — химични елементи — които съществуват в две или повече различни форми. Въглеродът е прекрасен пример за такъв. Той е суперзвездата в света на елементите, както сигурно даже ти знаеш.
— Даже аз — изръмжа Селито.
— Въглеродът се среща под формата на графен, фулерен, графит и диамант. Зависи от начина, по който са свързани атомите. Графитът има шестоъгълна кристална решетка, а диамантът — тетраедрична. Изглежда дреболия. Но това е цялата разлика между молива и скъпоценностите на Британската корона.
— Линк. Вече съжалявам, че попитах. Трябваше да задам въпроса така: Разследвал ли си нещо в Диамантения квартал?
Райм се замисли за годините, когато бе работил като детектив, като началник на Отдела по криминалистика в Ню Йорк, а по-късно като консултант. Имаше разследвания, свързани с района на Четиридесет и седма улица, в Централен Манхатън. Но нито едно не засягаше магазини или търговци на диаманти. Той каза това на Селито.
— Можем да използваме помощта ти. Обир, прераснал в убийство. Поне така изглежда. Няколко жертви. — Селито замълча за момент. — Изобщо лайняна работа.
„Не особено професионален термин“ — помисли си Райм. Стана му любопитно.
— Имаш ли интерес?
След като случаят с Ел Алкон му се изплъзна, отговорът беше „да“.
— До колко време можеш да дойдеш? — попита Райм.
— Отваряй.
— Какво?
Райм чу тропане на входната врата.
— Тук съм — каза Селито по телефона. — Пред вас. Щях да ти разкажа за случая независимо дали искаш, или не. Хайде, отвори проклетата врата. Тук е кучи студ.
— Супа? — попита Том, докато вземаше безличното сиво палто на Селито. Остави го на закачалката.
— Не. Чакай, каква?
Селито завъртя глава, сякаш да разположи носа си под по-добър ъгъл, за да анализира миризмата, идваща от кухнята. Поне така се стори на Райм.
— Доматена кремсупа със скариди. Сега и Линкълн ще хапне.
— Не ща.
— Ще, ще.
— Хъм.
Набит и измачкан — последното се отнасяше за дрехите, а не за човека — Лон Селито постоянно имаше проблеми с теглото, поне откакто Райм го познаваше. Наскоро едва бе оцелял след нападение с отрова от един престъпник, когото двамата с Райм преследваха, и в резултат от това беше свалил десетки килограми. Измършавелият Лон Селито беше обезпокоителна гледка и той полагаше всички усилия да си върне предишната внушителна форма. Сега за радост на Райм той отговори:
— Добре.
Радост, не на последно място, защото щеше да отвлече вниманието на Том от самия Райм. Той изобщо не беше гладен.
— Къде е Амелия? — попита Селито.
— Няма я.
Амелия Сакс беше в Бруклин, където държеше апартамент близо до този на майка си. Роуз успешно се възстановяваше от операция на сърцето, но Сакс често ходеше да я види.