Сега Вимал включи работната лампа над масата. Внимателно огледа скулптурата, над която работеше. Мотивът беше простичък, изрязан от парче бял мрамор от Венецуела: морска вълна в своята най-висока точка, точно преди да образува гребен и да се стовари надолу. В последно време много го увличаше идеята да изобразява структурата и движението на некаменни материи в камъка: дърво, пара, човешка коса и — както тук — водата. Искаше да изобрази вода, защото на Микеланджело му се беше досвидяло да извае вълни на скулптурата си „Посейдон“. Вимал се надяваше да надмине гениалния майстор.
Но не беше ли точно тази самонадеяност причината гневът на боговете да се стовари върху него?
„Стига — помисли си, като погледна към тавана. — Нека да свършваме с това.“
Сърцето му биеше силно и коленете му трепереха от нерви. Усети се, че неволно се е заиграл с гривничката, после изведнъж го обхвана паника, че още я носи. Дали баща му я бе видял? Вимал я свали и я сложи в джоба си.
След малко чу стъпки по стълбите. Време беше да „си кажат думите“, както се изразяваше Дада. Елегантен евфемизъм за караница. Погледите, които бяха разменили с баща си горе, дадоха ясно да се разбере, че разговор като мъж с мъж между тях не е възможен. Можеха да си говорят като мъж със сина си… и много отдавна трябваше да го направят.
Баща му влезе в ателието. Седна на едно столче. Вимал остави чука.
Баща му започна по същество:
— Искаше да ми кажеш нещо.
— Винаги избягваме главната тема.
„Защото ти се вбесяваш и не искаш да чуеш различно от своето мнение“ — добави мислено Вимал. Разбира се, не му стигна куражът да го каже.
— Тема?
— Да, татко. Но трябва да си изясним нещата.
— Какво значи „да изясним“?
Баща му беше дошъл в Америка като двегодишен. Четеше по два американски вестника всеки ден от първата до последната страница и слушаше новините по Си Би Ес, както и от индийски източници. Много добре знаеше какво означава тази дума.
Той махна нетърпеливо:
— Хайде казвай. Стана късно. Ще помагам на брат ти за домашните. Обясни ми какво искаш да кажеш.
Това преструване, че не разбира, ядоса Вимал.
— Добре — каза бързо той. — Ето какво: не смятам да прекарам живота си в шлифоване на камъни, които ще подскачат между женски цици.
Вимал веднага съжали за грубата дума и замълча в очакване на строго мъмрене, но баща му само се усмихна.
— Защо?
— Това не ме вълнува, не ме вдъхновява.
Баща му издаде напред долната си устна.
— Твоят диамант във форма на паралелепипед. Не приличаше на нищо, което Нури някога е виждал. Или аз. Той ми изпрати снимка на камъка.
„Защо изобщо приех да шлифовам проклетия камък?“ — упрекна се мислено младежът.
Най-лошото днес не беше предателството на Басам, а собствената му грешка. Като се съгласи да шлифова камъка за пари — неговите трийсет сребърника — само бе подкрепил аргумента на баща си, че е уникален и гениален диамантер.
„Аз сам съм си Юда.“ Той стисна зъби. Диамантите разваляха всичко.
Баща му настоя:
— Това не те ли развълнува?
— Беше техническо предизвикателство. Приятно ми беше, наистина. По тази причина. Но не изпитах… как да кажа?… страст, докато го шлифовах.
— О, напротив, мисля, че си изпитал, синко.
— Каквото и да искаш ти, татко, аз няма да посветя живота си на бижутата. Това е. Точка.
Това бе най-голямото опълчване на Вимал срещу баща му.
По-възрастният мъж премести поглед към друга скулптура. Представляваше серия от геометрични фигури, преливащи се една в друга. Вимал я беше нарекъл „Телефон“ — като играта, в която всеки участник прошепва дадена фраза на съседа си и така нататък, при което думите се изменят в нещо коренно различно. Парчето мрамор бе спечелило първо място на един конкурс в галерия „Фийлд“ в Сохо. На Вимал не му убегна, че макар всички да го хвалеха, никой не прояви интерес да купи скулптурата. Бяха я оценили на хиляда долара — една трета от това, което бе получил за диаманта днес.
Баща му продължи:
— Не те разбирам, синко. — Кимна към „Вълната“. — Ти си човек на изкуството. Очевидно е, че си талантлив. Имаш усет към камъка. Малко хора могат да се похвалят с това. То е рядък талант. Но защо да не бъдеш творец, който прави…