— Това няма да ти помогне, пиленце.
Мъжът приклекна до нея, сграбчи я за косата и я дръпна към себе си. Тя подуши цигарен дим и лук. Обилно количество афтършейв. Алкохол. Джудит едва не повърна. После си помисли, че това може да го отблъсне, и се опита да го направи.
Той разтърси главата й яростно. Прошепна:
— Не, не, не. Не прави това. Ясно?
Джудит кимна. Осъзна, че мъжът не оглежда тялото й, както бе очаквала. Проявяваше интерес единствено към пръстите й. И по-точно към безименния пръст.
Това значи искаше. Сега й стана ясно. Разбира се. Момиче в луксозен бутик за булчински рокли в Ийст Сайд. Логично беше да е сгодена… и да носи скъп пръстен.
И тя наистина носеше.
Шон работеше за „Харпър Стенли“, в бюрото за чуждестранни клиенти. Баща му бе основател на „Марш анд Роял“, един голям хедж фонд. Майка му беше партньор в „Логан, Шарш и Таун“, адвокатска кантора на Уолстрийт.
Пръстенът на Джудит струваше четирийсет и две хиляди долара. Имаше петкаратов диамант във форма на брилянт по средата и по един еднокаратов маркиз от двете страни.
— Вземи го — прошепна тя.
Той се втренчи в очите й.
— Какво да взема? Девствеността ти? Ха-ха, това беше шега. Вониш на колежанска курва. Колко мъже си имала преди сегашния си годеник?
Тя примигна уплашено.
— Аз…
— Той знае ли? — Мъжът се намръщи. — Или искаше да кажеш да взема чантичката и кредитните ти карти? Хъм, хъм. — Симулирайки изненада, мъжът възкликна: — О, боже, имаш предвид пръстена. Това парче камък на грозния ти дебел пръст. Твоят годеник харесва ли ръцете ти? Как се казва той?
Обляна в сълзи, Джудит заяви:
— Няма да ти кажа.
В ръката на нападателя блесна нож — един от онези с прибиращо се острие. Тя изпищя, но мъжът размаха оръжието и я накара да млъкне.
Той погледна към входната врата. Отново се ослуша. Нищо. Всъщност в момента сградата беше празна на две трети. Една двойка беше на почивка. Геят бе заминал за уикенда с приятели в Хемптънс. Два от апартаментите нямаха наематели.
Джудит беше сигурна, че господин и госпожа Кесловски са вкъщи, хапват китайско и гледат „Игра на тронове“. Но те не можеха да й помогнат.
Тя се втренчи в острието.
Нямаше да каже на нападателя името на Шон, зарече се мислено — въпреки че ако негодникът го посетеше, годеникът й щеше да измете пода с него. Шон тренираше във фитнеса пет дни седмично.
Но мъжът изглежда загуби интерес към интимния й живот, толкова силно бе приковано вниманието му към пръстена. Със сила, срещу която тя не можеше да се съпротивлява, дръпна ръката й по-близо до лицето си.
— Колко карата ти казаха? Четири и половина?
Тя затрепери от ужас. Какво означаваше това, по дяволите?
— Колко карата? — изсъска той.
— Пет.
Той поклати глава.
— А колко още са убили?
Тя се намръщи.
— Колко изрязали от камък, за да направят това нещо на твой пръст?
— А… не разбирам какво говориш. Мога да ти дам пари. Много пари. Сто хиляди. Искаш ли сто хиляди долара? Без въпроси.
Той дори не слушаше.
— Щастливи ли сте, когато режете диамантите?
— Моля?
— Шшшшт, пиленце. Погледни се. Плачливо жалко създание. — Той внезапно я блъсна и изръмжа: — Плачеше ли така, когато приятел купуваше изнасилен диамант? Тогава не плака, нали? А?
Този беше луд… О, боже, сега Джудит разбра. Сърцето й се сви, когато осъзна, че това е той, Обещаващия. Убиецът, който мразеше младоженци. Който беше убил онази двойка в Диамантения квартал в събота. И беше нападнал още двама. Сега тя знаеше защо. Заради някакво безумно убеждение, че трябва да защитава диамантите.
В този момент я обзе гняв.
— Шибан психопат!
Той стисна по-силно косата й, до болка. Опря ножа до гърлото й. Джудит се вцепени. Сълзите потекоха по страните й. Тя затвори очи и мислено заповтаря молитва. Убиецът се наведе и допря челото си до нейното.
— Любима моя, неразделна… обичам онази част на брачния обет, сещаш се коя. Докато смъртта ни раздели.
Опря ножа в гърлото й.
„О, мамо…“
Той изведнъж спря и от вонящата му уста излезе лек смях. Острието се отдръпна.
— Имам една забавна идея. По-добре от рязане… Да, харесва ми. Ти се отнасяш с диамант като с лайно. Добре, тогава искам да го глътнеш. Да отиде, където му е мястото.