Болногледачът взе балтона на госта — не, Райм отново промени мнението си за дрехата. Реши, че би трябвало да се нарича макинтош.
— Пак капучино? — попита Том.
— Не бих отказал, ако не ви затруднява.
— Не, не, не — бързо се намеси Райм. — Едно уиски.
— Сега… като споменахте, с удоволствие. Да оставим кафето за друг път.
Том наля в две чаши, скандално малки. И Райм, и Акройд добавиха малко вода.
— „Гленморанги“ — каза англичанинът, след като отпи. Изрече думата правилно, като постави ударението на втората сричка. Вдигна чашата си и погледна кехлибарената течност, сякаш участваше в реклама. — Планините. Знаете ли, наистина има разлика във вкуса между уискито от равнинните райони и шотландските планини, но е толкова тънка, че не съм сигурен дали мога да я открия. Въпреки това дестилериите в планинските райони са много повече, отколкото на ниското. Знаете ли защо?
— Нямам представа.
— Не заради торфа или технологията, а защото шотландците са местили дестилериите си все по̀ на север, за да не плащат акциз на англичаните. Или поне така съм чувал.
Райм изслуша тази безполезна информация без коментар. Наклони чашата си към англичанина и отпи от ароматния алкохол.
Акройд седна — със своята безупречна поза — в едно от плетените кресла близо до стола на Райм.
Криминалистът му разказа за новото нападение.
— Не! Да глътне венчалния пръстен? Мили боже! Как е тя?
— Още не знаем.
— Наказание, задето е купила шлифован камък. Боже, този тип съвсем се е побъркал. — На лицето на англичанина се изписа смайване. Той продължи: — Добре, нека сега аз да ви кажа какво открих. Чух се с моя приятел в Амстердам. Спомняте ли си?
Имаше предвид търговеца, който получил обаждане от непознат номер с предложение за продажба на необработени камъни. Райм кимна.
— Продавачът от Ню Йорк с петнайсет карата диаманти пак се обадил на Вилем. Всичко е законно. Търговец на диаманти от Ерусалим. Бил в Ню Йорк и си купил телефон на летището. Не искал да си използва минутите на личния. Значи, сляпа следа. Така, говорих също с няколко десетки диамантери и никой не е чувал за продажба на сурови камъни на „Грейс-Кабът“, нито за готвена нелегална обработка на такива. Звучи абсурдно, но този тип може би наистина вярва, че спасява камъните от ужасната участ да бъдат превърнати в бижута. Има и нещо по-конкретно: преди около час говорих с няколко търговци и други мои познати да ги питам за помощника на Пател. Един от тях, в Бруклин, ми каза нещо интересно: някой друг му се обаждал днес да пита кой е работил за Пател. С инициали ВЛ. Търговецът не могъл да му каже и прекратили разговора.
Райм остави чашата си и погледна Акройд:
— Не се е представил, разбира се.
— Не. И естествено, обаждането било от скрит номер. Ето обаче важната новина: въпросният търговец е руснак и е познал акцента на обаждащия се. Също руски. И е почти сигурен, че е роден в Русия и е учил английски там. Според моя познат това личало от начина на изразяване и избора на думи. Вероятно от Москва или околностите. И отскоро е в Америка. Не знаел, че Бруклин и Куинс са част от Ню Йорк. Мислел, че градът е само Манхатън.
— Полезно — каза Райм.
Замисли се как най-добре да използват тази информация. Хрумна му нещо. Написа нещо на компютъра и изпрати съобщението.
Отговорът дойде почти веднага, в рамките на времето за един телефонен разговор.
Райм върна после каза на Купър:
— Мел, запиши това, което откри Едуард, на таблото, ако обичаш?
Купър се приближи до дъската с таблицата на уликите и добави новата информация за Извършител 47.
Чу се изпиукване, Акройд погледна екрана на айфона си и се намръщи. После написа нещо в отговор. Получи второ съобщение. Той се намръщи още повече. Вдигна поглед; изражението му беше угрижено.
Видя, че Райм го гледа, и се усмихна.
— Не е по случая. Малко глупава работа. В Лондон членувам в един клуб за решаване на кръстословици. Участваме в състезания. Решавали ли сте някога?
Изглеждаше пълна загуба на време, но Райм се ограничи да отговори само с не.
Акройд се приближи и му показа телефона си. На екрана се виждаше обичайната мрежа от квадратчета. Някои бяха попълнени.