Водещият наля масло в огъня, като покани трети събеседник. Той беше още по-изтупан бизнесмен от Дуайър. Казваше се К. Хенсън Колиър и бил изпълнителен директор на „Алгонкин Консолидейтид Пауър“ — голям доставчик на електроенергия в Ню Йорк. Човек би могъл да очаква, че той ще е срещу геотермалната централа — при положение че „Нортийст Джио“ бяха конкурент на неговата компания. Но Колиър беше „за“. Обясни, че сондирането в близост до повърхността, като проекта на „Нортийст“ в Бруклин, е по-безопасно от дълбокото сондиране във вулканични райони за използване на парата и високата температура за производство на електроенергия.
— Ние трябва да се възползваме от всички форми на енергия, които ни дава земята — заяви той.
Докато спорът се разгаряше — и ставаше все по-безинтересен за Райм — на екрана се появиха кадри от строителната площадка на „Нортийст Джио“ в Бруклин, на които се виждаха няколко правоъгълни участъка, оградени със зелена ограда. Явно там бяха разположени сондажите.
Сакс погледна за кратко и стана.
— Аз ще тръгвам. Трябва да видя мама.
Роуз Сакс наскоро бе претърпяла операция на сърцето, но всичко беше наред. Райм знаеше това от първа ръка, защото само преди няколко часа бе разговарял по телефона със забавната и смела жена. Още преди години бе приела връзката на дъщеря си с мъж в инвалидна количка и с Райм бяха станали добри приятели. Той не би могъл да си мечтае за по-добра тъща.
Но това не беше всичко. Райм знаеше, че даже в крайна сметка и да отиде в къщата на майка си — в Бруклин — преди това Сакс ще излезе да покара. Щеше да се качи в ториното си и да намери подходящ път извън жилищните райони, където да пришпорва спокойно колата със сто и четирийсет километра в час.
Това бе нейният начин да се разтовари от преживяното при огледите на местопроизшествия, каквото и да беше то. Онова, което душът не беше отмил: сковаващия ужас, който несъмнено бе изпитала.
Ако нещо можеше да я разсее от мрачните мисли, това беше сменянето на по-ниска предавка при вземането на завой, от четвърта на втора, после рязкото даване на газ на правата и принуждаването на ревящия двигател да вдигне стрелката на километража в трицифрения диапазон.
Райм знаеше и приемаше без никакви възражения, че тя се зарежда от риска. Но високите скорости бяха средство за разсейване, а не за лечение.
— Сакс?
Изрече го с особен тон, нехарактерен за него. Тя щеше да разбере: това бе покана да поговорят за случилото се на строежа. Райм нямаше да й даде съвет, нито утеха. Само възможност да поговорят.
Но поканата бе отхвърлена. Амелия Сакс отговори кратко:
— Лека нощ. До утре.
Каза го на всички.
Пуласки и Купър си тръгнаха. Акройд облече палтото си. Изглеждаше, че още се колебае дали да си тръгне.
С мек глас британецът попита:
— Не е моя работа. Но… тя добре ли е?
— Не съвсем — отговори Райм. — Има някои проблеми. — Намръщи се. — И ако това не е най-безполезното от всички обяснения. Амелия има нужда да се движи непрестанно, за да се чувства свободна. Мисля, че е попаднала в срутване или е била затисната. Не е било престрелка, преследване, снайперист. Това не може да я впечатли. Тя живее за такива моменти. Но да попадне в капан, да не може да се движи, за нея е ад.
— Видях очите й. Сигурно е било нещо лошо.
— И аз мисля така.
— Сигурно ще ви разкаже рано или късно.
— Едва ли. Знам, защото с нея много си приличаме. — Райм си даде сметка, че споделя повече лични неща от обикновено, и се усмихна. — Магнит? Противоположностите се привличат? Е, в повечето случаи двамата сме противоположни. Но за премълчаването на лошите преживявания? В това сме на един полюс.
Акройд се засмя:
— Като учен, който обяснява сърдечните дела с термините на електрическите полюси… Добре, ако мога да ви помогна с нещо, само ми кажете.
— Благодаря, Едуард.
Акройд кимна и излезе. След малко дойде Том и каза:
— А за теб е време за лягане, Линкълн. Късно е.