Напрежението и умората могат да бъдат опасни за човек с пълна парализа на тялото. Понякога стресът може силно да смути кръвното налягане.
За днес обаче имаше още една задача.
— Пет минути — каза Райм на болногледача, който понечи да спори. — Бари Сейлс — добави криминалистът.
Том наведе глава.
— Да, разбира се. Ще се кача да подготвя леглото.
Райм даде гласова команда на телефона да набере Сейлс. Сейлс бе изписан от болницата и вече си беше вкъщи. Райм проведе кратък разговор със съпругата му Джоан, после тя предаде телефона на мъжа си. Веднага се разприказваха и Райм си помисли, че страничен наблюдател би се изненадал, меко казано, ако го види толкова словоохотлив. Той не беше мълчаливец, но обикновено нямаше време за празни приказки.
Тази вечер обаче нарочно водеше такъв безсмислен разговор. Говориха за какво ли не. Сейлс се беше обадил на рехабилитатора, препоръчан му от Том. Още не се бяха видели, но Сейлс обеща да разкаже на Райм как е минало след срещата им.
Райм пък го осведоми, че делото срещу мъжа, който го беше прострелял, върви твърде бавно. Хитри адвокати, процесуални подробности, сплашване на свидетели.
След като затвори, Райм се загледа в таблицата с уликите по случая и запамети някои подробности. После се завъртя с количката и тръгна след Том към асансьора. В леглото щеше да използва онова междинно състояние между бодърстване и сън, за да се опита да разнищи още малко сложните загадки на разследването.
Като се усмихна на себе си, той изведнъж си спомни едно изречение, което като че ли най-точно описваше уликите в случая с Извършител 47: думите на Едуард Акройд за криптограмите.
Могат да те лъжат и да бъдат съвсем честни в същото време…
Трийсета глава
Като се вслушваше в бръмченето от работилницата на сина си — от инструментите за шлайфане, извайващи камъка — Дипро Лахори слезе тихо по стълбите.
Спря в коридора пред ателието, в мазето.
Беше късно — време за лягане — но момчето не спираше да дълбае. По-рано бяха завършили разговора си, можеше да се каже, с положителна нотка. Но сега Вимал, разбира се, се държеше пасивноагресивно — бръмченето бе равносилно на гръмогласно опълчване срещу баща му.
Колко глупави бяха тези мечти да става скулптор. Каква загуба на време. И на таланта му. Да беше само хоби, добре. Скулптурата даже щеше да подобри уменията на сина му като шлифовчик. Беше за предпочитане пред видеоигрите, за предпочитане пред тичането по момичета. Но Дипро знаеше, че Вимал наистина иска да се занимава с изкуство. Глупаво момче. Лахори предполагаше, че професионалните скулптори и художници, които се издържат с изкуство, са не повече от един процент. Как щеше да си намери жена индийка — жена, която иска някой да се грижи за нея, която ще се отнася с уважение само към мъжа, който я издържа?
Отделно от безполезното посвещаване на живота си на скулптурата истински обезпокоителната, истински оскърбителната страна от поведението на сина му бе обидното отхвърляне на бащината му, родовата му история в обработката на диаманти. Това беше грях, защото Вимал бе единственият в семейството, който можеше да запази тази традиция. Съни бе готов да наследи бизнеса, но той нямаше талант за работа с шлифовъчната машина — дори ти беше неудобно да го гледаш. Да, той щеше да наследи майка си в областта на здравеопазването (макар че искаше да стане лекар, разбира се, не просто медицинска сестра като Дивя). Това беше майчината традиция. Лахори имаше нужда от син, който да последва неговите стъпки.
Сега той се приближи до вратата на работилницата, но спря, защото машината изведнъж утихна.
Дали беше свършил за тази нощ?
Не, бръмченето започна отново. Така Вимал нямаше да чуе това, което щеше да се случи. Лахори извади ключ от джоба си и с трепереща ръка заключи вратата на работилницата. После дръпна резето, което преминаваше под ъгъл четиридесет и пет градуса от една вдлъбнатина над дръжката на вратата до друга подобна дупка в пода. Него също заключи. Производителят на дебелото два сантиметра парче закалена стомана уверяваше в своята реклама, че може да се среже само при две хиляди градуса по Целзий. (Макар че, разбира се, един обикновен флекс, инкрустиран с диаманти, също щеше да свърши работа, помисли си Дипро. Само за протокола.)
Вимал сега беше в затвор. Вратата бе запечатана — и понеже помещението беше служило като диамантена работилница, ниското прозорче бе препречено с дебели железни решетки.