Лахори се поздрави мислено за тази хитрост да вразуми сина си, да го склони на „компромиси“. Ако Вимал подозираше дори малко, че може да бъде заключен тук, никога нямаше да влезе в стаята. Непокорното момче щеше да хукне навън и да изчезне, нищо че нямаше пари и документи.
Щял да отиде в Калифорния? Единственият повод за гордост на щата според Лахори бяха продажбите на диаманти за милиарди долари от магазини като тези на Родео Драйв.
Той пъхна ключовете в джоба си.
Какво опако дете беше Вимал! Можеше да стане един от най-великите диамантери на двайсет и първи век… ами погледнете само паралелепипеда, който бе изрязал! Гений, чист гений.
Дипро Лахори нямаше конкретен план, освен да задържи Вимал тук, заключен в мазето, за около месец. Беше сигурен, че когато полицията хване убиеца, момчето ще се вразуми. Сигурно ужасът от грабежа, стрелбата и смъртта на ментора му го бяха разстроили толкова, че да го изкарат от баланс. Вимал беше временно невменяем, така бе решил Дипро Лахори. Един месец в плен щеше да отвлече вниманието и от момичетата не-индийки, към които също имаше склонност.
Лахори изпита лека вина. Но си напомни, че условията в импровизирания затвор далеч не са нехуманни. Разбира се, той не би причинил нищо лошо на сина, когото много обичаше. Момчето щеше да намери удобен спален чувал в гардероба, а също храна и безалкохолни напитки. Лахори подозираше, че синът му пие и алкохол, затова бе сложил и няколко слаби бири. Имаше телевизор. Нямаше интернет или телефон, разбира се. Момчето можеше още повече да се стресира и да се обади на някой приятел да дойде да го освободи. Или в полицията и да каже, че е отвлечен.
После между тях щеше да има известно напрежение заради постъпката на Лахори. Но рано или късно момчето щеше да разбере, че баща му знае кое е най-добро за него. Щеше да му благодари, въпреки че Лахори не искаше благодарности, дори не очакваше и признание, че е бил прав. Искаше само синът му да осъзнае, че това е животът, за който е създаден… и да го приеме.
Лахори хвана резето на вратата и се опита да го разклати. То не помръдна.
Той остана доволен. Поне доколкото беше възможно след събитията от последните няколко дни, които го бяха уязвили толкова жестоко. И несправедливо.
Качи се по стълбите.
На Дипро Лахори му се играеше на скрабъл и знаеше, че жена му и другият му син — добрият му син — ще уважат желанието му.
Трета част
Рязане
Понеделник, 15 март
Трийсет и първа глава
„Къде е моето пиленце?
Къде си, моя кокошчице?
Не се ли умори да работиш, не ти ли се прияде къри, скариди виндалу, ориз басмати? А кой не обича тази прекрасна раита?“
Младежът, когото Владимир Ростов чакаше, работеше в един бижутериен магазин, специализиращ в сватбени и годежни пръстени. Беше обедно време и проклетият хлапак скоро трябваше да излезе в почивка. Ростов се наслаждаваше на срещите си с влюбените гълъбчета — особено онази с гълтането на пръстена! Но сега — на работа. Да намери ВЛ и да му пререже гърлото.
Затова беше тук, в този мазен ирландски бар, седеше на столче, пиеше бърбън и наблюдаваше сградата отсреща.
„Хайде, пиленце… Батко Владимир започва да се изнервя, а това не е никак хубаво за теб. Ножът скучае в джоба му. Острието иска компания.“
Неговото персийско — не, иранско — пиленце, Нашим, му се беше обадило и му каза името на един младеж, който бе работил за Пател преди година и продължаваше да поддържа контакт с шлифовчика и неговите сътрудници. Казваше се Киртан и Нашим не знаеше домашния му адрес, но знаеше къде работи: в магазина, който Ростов следеше сега. Руснакът малко съжаляваше за успеха на персиеца, защото сега нямаше извинение да посети сочните дъщери на Нашим, Шехерезада и Коте.
Ах, семейства, семейства, семейства…
След като родителите му тръгнаха всеки по свой път и избягаха от покрайнините на Москва, дванайсетгодишният Владимир се озова в Мирни — град с население от около двайсет хиляди души насред Сибир. Ако в ада имаше лед, а не огън, Мирни можеше да кандидатства за един от кръговете му.
Градчето бе изникнало сред замръзналата степ преди около седемдесет години след откриването на огромна диамантена жила. Защо Мирни? Геологът, който открил находището, изпратил шифрована телеграма в Москва, че се кани да „изпуши лулата на мира“, тоест направил е страхотно откритие. Така кръстили града Мирни, рудника — „Мир“ и в разцвета му там се добивали по два тона диаманти на година, 20% от тях — с високо качество. След откриването на „Мир“ в спокойните коридори на „Де Беърс“ настъпила паника, защото увеличеният добив неминуемо щял да доведе до спад в цената на диамантите. (Все пак, за да контролират пазара, руснаците регулирали добива и изкупували количества — включително на „Де Беърс“ — за да поддържат цените космически високи.) Отначало добивът бил по открит способ, докато изкопът достигнал петстотин метра дълбочина, и когато се изчерпал, държавната компания започнала да копае тунели.