Точно в тези свирепи шахти Григорий Ростов изпрати племенника си да работи, когато не е на училище и по-късно, на лекции в политехническия институт. Григорий твърдеше, че е използвал „връзки“, за да уреди работа на момчето, а всъщност рудникът отчаяно се нуждаеше от работници, достатъчно луди, за да слязат под земята.
Изкопаването на открития рудник бе трудна инженерна задача — с реактивни двигатели до загряване на земята и омекотяването й, за да може да се копае — но дълбаенето на тунелите беше истински ад. Сред работниците често имаше случаи на удавяне или премазване при срутвания, прахът унищожаваше белите им дробове по-бързо от три пакета цигари на ден, химическите изпарения изгаряха очите, езика и носа. Мнозина губеха крайници при експлозии.
Разбира се, долу беше много по-горещо, отколкото на сивата, напукана повърхност. Но по-важно за Владимир беше, че в тунелите оставаше сам сред камъните, прахта и диамантите — далеч от хулиганите, които му се подиграваха и тормозеха аутсайдера от Москва, от момичетата, които го пренебрегваха, и от сърдитите леля и чичо, които го мразеха, задето се налага да споделят тясната си квартира с него.
Тъй като беше прекалено млад, от него не се очакваше да мъкне тежести като по-възрастните работници и го приемаха за нещо като талисман. Там беше в безопасност. Със своите камъни. Вземаше по две смени. Понякога оставаше под земята дни наред. Скиташе из тунелите.
Веднъж го намериха без панталон, който бе захвърлен до него в една пуста галерия. Един началник бе дошъл на неочаквано посещение. Докато Ростов набързо се обличаше, на човека му стана ясно какво е правил. Реши да не го наказва, но му заяви в бъдеще да ограничи тези дейности в спалнята; нямало да търпи други подобни своеволия.
Владимир често пренебрегваше тази забрана. Просто внимаваше да върши заниманията си в неизползвани галерии, където нямаше опасност да го открият.
Вкаменен…
Но нямаше как да остане в мината завинаги. Трябваше от време на време да се връща на повърхността и в апартамента на четвъртия етаж.
Чичо Григорий…
На външен вид той изглеждаше изключително кротък човек. Беше хилав почти като силните цигари „Беломорканал“ — кръстени така в чест на добилия печална слава канал на Бяло море, прокопан от затворници от Лагерите през 30-те години на XX век, при което загинали повече от сто хиляди души. Ъгловатото лице на Григорий бе като това на Владимир — с изпъкнали вежди и широки устни с лилав оттенък — и имаше същите кокалести рамене. Работата му в мината бе свързана с инструменти и тефтери. Никога в живота си не беше хващал лопата. Владимир смяташе, че ноктите му са възхитителни. Бяха дълги и бледи и може би специално изострени. Поне така изглеждаха; в игрите, които чичо му играеше почти всяка вечер в полутъмния, претъпкан с вещи апартамент, ноктите му оставяха червени, болезнени следи по гърба на Владимир.
Леля Ро бе пълна физическа противоположност на съпруга си. Беше ниска и набита като панелната сграда, в която живееха. Когато момчето я видя за първи път, асоциацията му беше за топка. Метър и шейсет висока, тя беше мощна жена и когато пожелаеше нещо, това желание ставаше най-важното нещо във вселената.
И беше нетърпелива. Ако Владимир не й угодеше, тя също оставяше болезнени белези — макар и не с ноктите. Завърташе годежния си пръстен, когато започнеше да го налага. Диамантът, добит от местната мина, понякога го разкървавяваше.
Времето минаваше и на двайсет Владимир вече беше бригадир (в мините нямаше много старци). След смъртта първо на чичо му, а после и на лелята, заживя сам в апартамента, като се опитваше да следва задочно, но без голям ентусиазъм. Най-накрая успя да завърши геология.
Любовта му към мината, приветливите шахти, топлината, водата, се запази все така силна, но младият Ростов имаше други апетити, които се съмняваше, че могат да бъдат задоволени в „Мир“.