В крайна сметка решението бе взето независимо от него. Затвориха мината — находището бе до голяма степен изчерпано.
Русия беше един от най-големите производители на диаманти в света и Ростов би могъл да намери работа на друго място. Но той реши: не. Искаше повече.
Глад…
Горе-долу по същото време Владимир Ростов прие мисълта, че нещо не му е наред. Тежката работа в мината, спането на пода в хола — на леглото от камъни, на което чичо му и леля му му бяха отредили да спи… всички тези трудности го бяха превърнали в нещо твърдо като диамант. И просто повредено.
Къде да отиде?
Точно в този период чеченците се бунтуваха. Тъй че защо не в армията?
Да си вкаменен, беше идеалната подготовка.
За армията и за онова, което последва.
За живота, който го доведе тук, в славната, шибана Америка.
Още една глътка бърбън в ирландския бар…
„Хайде“ — помисли си ядосано Ростов.
Изведнъж лицето му се проясни. В магазина отсреща Киртан стисна ръката на един клиент, изпрати го и си облече якето.
Ростов допи бърбъна си — от някаква неизвестна марка, но нелош и доста евтин. Избърса чашата със салфетка, за да заличи отпечатъците си. Беше малко параноично, но благодарение на това той бе още жив и на свобода, въпреки че по всякаква логика вече трябваше да е зад решетките или в гроба.
Хвърли замечтан поглед след стегнатия задник на сервитьорката, после излезе навън в студа и влагата. Един камион мина по улицата и недогорелите дизелови газове му напомниха за дома. Нямаше друг град на земята с по-опияняващ аромат на ауспуси от Москва. Пекин може би, но Ростов не беше ходил там.
Той остана от тази страна на улицата — пред витрините на старата десететажна сграда, част от първия етаж на която бе заета от магазина на Киртан, „Мидтаун Гифтс“, имаше прекалено много камери. Този, както и много други бижутерийни магазини и ателиета, не съдържаше в наименованието си никакъв намек, че се занимава със скъпоценни камъни. Тази практика, макар да имаше логика от гледна точка на сигурността, адски затрудняваше търсенето на ВЛ.
Сградата вероятно имаше хубаво мазе — хубаво и тихо — но Ростов не можеше да си приказва с пиленцето там заради камерите и въоръжената охрана на партерния етаж — където имаше два други бижутерийни магазина, а също склад за търговия на едро с животински кожи: норки, чинчили и лисици. Негърът охранител беше дебел и отегчен и изглеждаше от онези типове, които не обичат да носят — камо ли да използват — оръжие (в неговия случай — старомоден револвер).
Ростов реши да проследи младежа и да го хване на някое безлюдно място. В някоя странична уличка например, но в Манхатън като че ли нямаше такива, поне той досега не беше видял. В Куинс — да; в Бруклин — да. Но не и тук. В Манхатън имаше секси мацки, евтин алкохол, прекрасни диаманти и луксозни магазини… но нямаше безлюдни улички.
Ростов се питаше колко ще се наложи да върви след младежа, преди да го издебне сам. Надяваше се да не е много далеч и да е скоро. Ако не, щеше да се наложи да го проследи до дома му след работа. А Ростов беше нетърпелив. Трябваше да намери ВЛ възможно най-скоро. Нямаше много други възможности. Нито един от другите му източници не му беше дал необходимата информация. А Нашим успя да намери само името на Киртан.
Оказа се, че пълничкият тъмнокос младеж не е тръгнал да ходи далеч. Въпреки индийския си произход Киртан не се блазнеше от къри или пиле тандури. Той влезе в едно традиционно нюйоркско кафене. Сервитьорката му посочи едно сепаре и той седна.
Можеше ли да свърши работата тук? Ростов не мислеше така. Имаше прекалено много хора. Но все пак щеше да пробва. Това не беше най-добрата възможност. Но беше някаква възможност.
Ростов, който носеше маската навита като обикновена плетена шапка, влезе в кафенето. Седна на бара и поръча кафе. Преди да му го сервират, той стана и отиде в коридора към тоалетните. Влезе, закашля се в продължение на трийсет секунди, погледна хартиената кърпа за ръце, издърпа я и се върна в коридора.
Намери и още нещо. Незаключена врата, водеща към мазето. Предположи, че долу се съхраняват продуктите на заведението и всеки момент може да слезе някой от персонала. Всички обаче изглеждаха заети в кухнята.
Единственият въпрос беше: щеше ли хлапакът да дойде да пикае, щом обядва?