В момента на тротоара недалеч от мястото, където живееше Вимал Лахори, се виждаха само няколко души. Една жена с черно ватено палто и барета влачеше след себе си дребно куче на прибираща се каишка. Изглеждаше, че й коства сериозни усилия, защото няколко нахални катерици чакаха до последния момент, преди да се стрелнат встрани, далеч от обсега на възбуденото псе.
Момче на велосипед, може би избягало от училище. Беше учебен ден и рано следобед.
Елегантно облечена жена с шлифер и глупава шапка за дъжд — от прозрачна пластмаса, като боне за баня, с жълти маргаритки.
Всички се движеха бързо, вероятно заради влагата и студа.
Но тези тъпаци нищо не знаеха.
В Москва по това време на годината беше сто пъти по-лошо.
Като се замисли за родния си град, Владимир Ростов реши, че този район на Ню Йорк много прилича на Барикадна, северозападно от Москва; с единствената разлика, че тук постройките бяха само еднофамилни къщи. В Москва — ах, във всеки руски град — хората живееха в блокове, високи, грозни и мрачни, с еднакъв цвят като сталинска униформа.
Ростов бе паркирал своята тойота по-натам по улицата и облегнат на едно дърво (якето му, надяваше се, се сливаше с тъмния ствол), наблюдаваше скромния дом на Вимал Лахори и семейството му.
Руснакът се гордееше с детективските си умения. Киртан беше оцелял — със смазан гръклян и счупена китка от търкалянето по стълбите (много съжалявам, пиленце). След падането Ростов завлече давещото се момче в ъгъла на мазето, зад резервоара за нафта, изпускащ задушливи пари. Древният бойлер бумтеше тихо от бушуващите вътре пламъци и двамата мъже — единият на пода, другият наведен над него — се потяха от жегата.
Момчето не можеше да говори, разбира се, което малко затрудняваше получаването на информация. Но пък положителната страна на това беше, че не можеше да крещи от болка, а това бе по-важен фактор за момента.
Ростов натисна острието и от очите на Киртан бликнаха сълзи; върху матовата му кожа се очертаха лъскави следи. Той разтърси глава: „не, не, не“. Раздвижи устни в опит да каже нещо, може би да обясни на Ростов, че няма какво да му даде. Тогава руснакът забеляза, че момчето носи пръстен на кутрето си — златен с диамант. Едно от онези ефектни, безсмислени бижута. Диамантът се съживява само тогава, когато светлината го бомбардира от всички страни и преминава през стеничките на рундиста, павилиона и короната. При пръстените за кутре, които обикновено се използват от бизнесмени с ниска култура, диамантът се реже много плитко и е изцяло заобиколен от метал, който не му дава възможност да диша. Тези винаги се правят с нискокачествени камъни.
Би било разхищение на хубав диамант.
Ростов се усмихна и отново насочи вниманието си към кутрето на момчето, погали го. Киртан се опита да се дръпне. Напразно. Руснакът продължи да гали пръста му с ножа.
— Не, не, пиленце, не се дърпай.
Направи два бързи пререза на възглавничките на пръстите на лявата му ръка и го накара с кръвта да напише името и адреса на Вимал Лахори. Още малко информация и обедната почивка — и животът — на Киртан свърши.
Сега — на работа.
Все още облегнат на дървото, Ростов изчака, докато пешеходците, кучето и колоездачът се махнат, после се огледа, за да се увери, че няма никого. Тръгна към къщата на Лахори.
Кварталът беше по-различен от Барикадна и в едно друго отношение: имаше повече зеленина. Като използваше прикритието на живи плетове и дърветата, Ростов се промъкна до къщата незабелязано от съседите.
Видя светлина вътре и въпреки че дантелените завеси закриваха по-голямата част на прозорците, беше ясно, че там има хора. Киртан му беше казал, че Вимал живее с родителите си и брат си. Баща му бил пенсиониран по инвалидност, майка му била медицинска сестра и работела на ненормиран график, а брат му — студент първокурсник. Всеки от тях или всичките заедно можеха да са у дома.
Ростов щеше да ги убие до един, разбира се, но за тази цел трябваше внимателно да планира действията си. Хората можеха да са в различни стаи, а това означаваше риск: някой можеше да чуе нахълтването му, да набере 911 и да пусне телефона зад дивана. В град като Ню Йорк полицията пристигаше за минути. Ростов трябваше да наблюдава внимателно, да изчака, докато семейството се събере в една стая, и после да нахълта бързо, като ги заплаши с револвера. Да ги върже с въже или изолиращо тиксо. После идваше ред на ножа. Трябваше да използва ножа. Къщите бяха разположени толкова близо, че един изстрел можеше да бъде чут от десетки хора.