Приклекнал, използвайки прикритието на някакви вечнозелени храсти, той заобиколи къщата, която беше бледозелена и имаше нужда от пребоядисване. Стигна до един прозорец отзад, през който видя движещи се сенки, и там се изправи. Надникна вътре — в кухнята. До печката стоеше жена на около четиридесет и пет. Индийка. Симпатична, но не особено привлекателна за Ростов със сивкаво-кафеникавата си кожа и късата черна коса, лъскава като пластмасовата прическа на кукла. Изглеждаше разтревожена. Докато разсеяно разбъркваше яденето в тенджерата, тя изведнъж вдигна глава — явно за да се вслуша в онова, което я смущаваше: гласове. Ростов също наостри уши и ги чу. Звучаха като ожесточено спорещи мъжки гласове, макар че руснакът не можеше да различи думите. Чуваха се доста приглушено. Някъде отдалече той долови думкане, като удари с чук.
След миг жената се обърна и в кухнята влезе мъж около петдесетте, с прошарена коса и шкембе. Идваше някъде отдолу, вероятно от мазето. Изглеждаше разпален. Ростов приклекна, но продължи да слуша внимателно под прозореца.
Жената сведе очи и каза:
— Не трябваше да правиш това.
— За негово добро е. Главата му е пълна с глупави идеи. Глупави! Ти прекалено много го разглези, когато беше по-малък.
„Може би е вярно“ — помисли си Ростов.
Жени.
Само за едно ги биваше. Е, също и да готвят.
Ростов чу приглушен звук на електрически инструмент някъде от къщата. Звучеше като машина за шлайфане. Някой ремонтираше нещо.
Друг глас попита нещо. По-млад мъж. Ростов не можа да различи думите.
Мъжът, който излезе от мазето, най-вероятно бащата на Вимал, изкрещя:
— Съни, отивай си в стаята. Не се тревожи за това. Не е твоя работа.
Чу се отговор, но пак неразбираемо.
— Той е в работилницата си. Работи над някаква скулптура. Добре е. Върви! Изпълнявай!
Съни. Братът на Вимал. Това означаваше, че разпаленият спор в мазето е бил между Вимал и баща му.
Не трябваше да правиш това…
Какво означаваше това?
Значи четирима души: майката, бащата и двамата братя.
Беше си предизвикателство. Но Ростов реши, че колкото по-просто, толкова по-добре. Ако Вимал беше в мазето, руснакът щеше да се промъкне в къщата и да убие първия човек, когото срещнеше, да пререже гърлото му, после, когато някой друг дойдеше да види какъв е този шум, да убие и него. И така нататък. Вимал нямаше да чуе нищо заради шума от машината. След това руснакът щеше да слезе в мазето и да посети момчето.
„Добре, пиленце. Започваме.“
Ростов се върна към предната част на къщата и приклекна зад един храст до верандата. Бръкна в джоба си и стисна ножа. Вече се канеше да нахълта, когато чу шум от бързо приближаваща се кола. Бързо се дръпна и в този момент мерна нещо червено. Стара американска кола наби рязко спирачки пред къщата на пиленцето.
По дяволите. Ростов се дръпна зад гъстите храсти, вонящи на кучешка пикня.
От колата слезе жена. Стройна и висока, с тъмночервена коса, вързана на опашка.
Не, не, не!
Проклетото пиленце беше полицай. Той видя значката на хълбока й, едва подаваща се под тъмното спортно яке. И забеляза как ръката й разсеяно опипва дрехата си по-назад, за да се ориентира за мястото на дългоцевния й глок. Ростов знаеше, че това пиленце няма да се поколебае да стреля.
Той се ядоса.
Ако беше дошъл само половин час по-рано, всичко щеше да свърши.
Засега поне бе сама. Момчето не беше заподозрян, само свидетел. Тя идваше само да го разпита. И да го предупреди, че е в опасност. И може би да го вземе под защита.
Ростов изведнъж присви очи. Беше само на около пет метра от нея и сега забеляза нещо друго. Леко проблясване: на лявата си ръка, на безименния пръст, тя носеше пръстен с искрящ син камък. Дали диамант? Вероятно годежния й пръстен, да.
Син диамант…
Той се замисли за Уинстън Блу. Този беше по-малък. С несъвършенства, без съмнение.
Уинстън никога нямаше да бъде негов, разбира се.
Но този?
Полицайката вече бе пред вратата и позвъни. Ростов чу приглушения звън вътре.
Реши да промени плана си, но само леко. Може би това ново стечение на обстоятелствата щеше да го улесни. Жената щеше да извика всички в една стая, за да говори с тях и да разпита Вимал.