С една патерица Клеър се справяше с обичайните ежедневни дейности. В тоалетната. Разходката до минихладилника, който Сам бе сложил в тази спалня, първоначално предназначена за гости. Можеше да вземе бутилка и твърдата храна за Ерин, чието бебешко легълце беше до нейното. Това бяха горе-долу всичките й позволени дейности, докато раната не заздравее. Как обичаше да готви, как обичаше да тича, как обичаше работата си в кафенето — закачките с клиентите, странните хора, които срещаше.
Но имаше още един месец да лежи прикована на легло.
Клеър Портър беше решила да бъде послушна и да следва нарежданията на лекарите. Още едно падане, беше предупредил лекарят, можеше много да влоши нараняването. Инфекция, некроза на кожата. Пфу. И макар че той не спомена за ампутация, в „Гугъл“ пишеше и това. Веднъж загнездила се в съзнанието й, тази идея остана там като пиявица и не се пускаше.
Е, поне можеше да продължи своето обучение онлайн. Сега — барманка; след две години — собственик на консултантска фирма за малки ресторанти. Тя вдигна лаптопа на корема си и погледна бебешкото креватче. „Слава богу, че заспа, кукличке!“ По дяволите, как искаше да целуне тъмнорусата косица на момиченцето. Но това щеше да й коства голямо усилие.
Прикована на легло.
Тя включи лаптопа и поработи няколко минути, после — по дяволите. Тази нужда. Трябваше да отиде до тоалетната.
Не е ли смешно как успяваме да предвидим точно къде и как ще ни застигне болката. Клеър премина през сложната инстинктивна хореография на преместване на единия крак, после другия, торса и ръцете в сложна последователност, която й позволи да седне, без да й потекат сълзи от болка.
Или да повърне.
Успя да седне с относително малко усилия. И добре да хване патериците.
Сега изправянето.
„Поеми си дълбоко дъх, постави всичко стабилно. Добре, наклони се напред.
След това… добре, бавно… надигни се.“
Клеър тежеше около петдесет килограма, но въпреки това усети как силата на тежестта я тегли надолу, надолу, надолу. Имаше чувството, че е натоварена с една камара тухли. Но успя. Няколко стъпки. Зрението й малко се замъгли и тя спря. Зави й се свят. „Наведи глава, дишай дълбоко — напомни си. — Сега пробвай пак бавно.“ Ами ако припаднеше? Дори не можеше да си представи какво би причинило едно падане на крехките й кости.
След като се окопити, тръгна към коридора. Спря да погледне Ерин, която спеше безгрижно и сигурно сънуваше простички и сладки сънища.
Клеър Портър се затътри към банята. Сам я беше преустроил — постави седалка във ваната и смени монтирания на стената душ с подвижен. Добави и по-висока седалка на тоалетната чиния, за да не й се налага да натоварва излишно крака си.
Имаше поне една полза от инцидента. Вече не я беше грижа дали се облича модно, или не. Анцузи, анцузи… само дръпваш надолу синия панталон заедно с гащите и сядаш. Чиста работа.
Ставането беше малко трудно, но тя знаеше как да го направи.
Предвиждане…
Изправяне, без болка. „По дяволите, десният ми крак ще бъде съвсем изтръпнал, докато свърша.“
Докато миеше ръцете си, Клеър усети как целият апартамент се разтърси. Прозорците издрънчаха, а една чаша, оставена на полицата, падна от ръба и се разби на парченца на плочките.
Клеър изписка от уплаха.
Боже мой. Какво беше това? Още едно земетресение? Тя бе следила новините. Нещо свързано със сондажите — строителният обект, за който се твърдеше, че е причинил труса, се намираше на около километър от дома й. Имаше много протести. Екозащитници срещу едрия бизнес. Тя не помнеше точно.
Ужас, земетресение в Ню Йорк! Това беше сериозен проблем. Трябваше да разкаже на майка си за това, когато се чуят следващия път. Този трус беше доста лек — без щети по стените или прозорците.
Но все пак имаше проблем.
И то сериозен.
Клеър беше боса. А сега навсякъде имаше стъкла.
Глупаво, помисли си тя. Имаше чехли (по-точно един чехъл, защото не можеше да обува нищо на болния крак), но не си беше направила труда да се обуе. И сега я чакаше двуметрово ходене с препятствия, за да стигне до коридора.