Тя погледна пода. Стъклата от чашата се бяха разхвърчали навсякъде.
По дяволите. Невъзможно беше сама да почисти. За навеждане и дума не можеше да става. С патерицата можеше да избута по-едрите парчета настрана, но не виждаше малките на белите плочки.
Кърпи. Можеше да покрие пода с кърпи и да стъпва със здравия крак само там, където не се виждат издутини. По-дребните парчета нямаше да пробият плата — надяваше се.
Клеър свали най-дебелите кърпи от рафтовете и ги постла по пътя си към вратата.
Една стъпка. Добре.
Спря, за да избере място, където да сложи следващата, но изведнъж се вцепени.
Какво беше това? Подуши миризма на газ.
— Боже, боже…
Клеър си спомни една ужасна случка, за която говориха по новините след първото земетресение. Щетите от труса изобщо не бяха сериозни. Само няколко счупени прозореца. Но някои тръби на газопреносната мрежа се бяха спукали. Причинените от това експлозии и пожари бяха убили двама души: мъж и жена, които не успели да изляза от горящата си къща.
Но Клеър нямаше намерение тя и дъщеря й да станат следващите жертви.
Бяха на първия етаж. Тя щеше да вземе Ерин, да я стисне здраво и да излезе някак навън, като крещи колкото й глас държи за помощ.
Мърдай, мърдай, мърдай!
Още една стъпка.
Още една. Изведнъж едно парче стъкло се показа през кърпата като жило на скорпион и се заби в петата й.
Клеър изпищя и падна назад. Хвърли патерицата и протегна ръка зад главата си точно навреме, за да не разбие черепа си в ръба на порцелановата вана. Болката прониза цялото й тяло. Причерня й. Когато отново се окопити, зрението й беше замъглено от сълзи.
Тук миризмата бе по-силна: лицето й беше близо до панела за достъп до тръбите на банята, идващи от мазето, където вероятно имаше изтичане на газ.
„Бягай! — Някак трябваше да се добере до спалнята и да спаси детето си. — Пълзи по проклетите стъкла, ако трябва!“
В съзнанието й изникнаха образи: кадрите от горящи сгради след предишното земетресение, които бе видяла по телевизията — ужасяващо торнадо от оранжеви пламъци и гъст черен дим.
„Спаси дъщеря си.“
— Ерин! — извика тя инстинктивно.
Момиченцето сигурно чу — или се беше събудило от вонята на газ — и заплака.
— Не, миличка, не! Мама идва!
Клеър се опита да се обърне по корем, за да запълзи с всички сили към дъщеря си.
Но осъзна, че счупеният й крак се е заклещил под масивния дървен шкаф в банята. Докато се обръщаше, тя почувства и чу изпращяване на деликатно сглобените кости на глезена си. Спираща дъха болка избухна в цялото й тяло.
Крещейки в унисон с невръстната си дъщеричка, Клеър Портър погледна крака си. Металните болтове, които хирургът й беше сложил буквално преди два дни, стърчаха кървави през кожата й. Тя се задави и усети как главата й се стовари на плочките, преди да я обгърне мрак.
Трийсет и седма глава
Вимал Лахори отново беше на любимата си автогара „Порт Оторити“.
Този път в по-добро състояние. По-малко го болеше. Ужасът от убийството бе намалял. И имаше пари.
У дома снощи, преди да отиде в работилницата, за да „си каже думите“ с баща си, той се беше качил на горния етаж под предлог, че иска да си облече пуловер. Направи го… но също така взе трите хиляди долара — своите три хиляди долара — които Нури му беше платил, а също портфейла си. Измъкна още двеста от портфейла на баща си, защото той му ги дължеше — както още много — за поръчките, които Вимал изпълняваше за негови клиенти. Взе също телефона си. Самобръсначка, паста и четка за зъби, антисептика, който Адила му беше дала. Бинт. И, разбира се, своята Книга, най-ценното си притежание.
Вимал през цялото време бе планирал да избяга, след като родителите му седнат да играят или да си легнат. Имаше нужда от някакво неясно мирно споразумение с баща си, от което Вимал не смяташе да спази нито една дума. Но след това се оказа, че и баща му не е смятал да спази нито дума. Трябваше да се досети, че баща му лъже — и смята да го заключи в мазето като в затвор: бутилките с вода, запасите от храна в хладилника, спалният чувал. Нискоалкохолна бира?
По дяволите.
Вимал потрепери от гняв.
Сега той се отдалечаваше с бързи крачки от гишето на „Грейхаунд“. Билетът му струваше 317,50 долара в едната посока. Пътуването от Ню Йорк до Лос Анджелис щеше да отнеме шейсет и пет часа.