Мисълта за това, което му предстоеше, го изпълваше с тъга — а също и с ужас.
Но тези емоции бяха туширани от въодушевлението и мисълта, че постъпва правилно. Той включи телефона си и написа съобщение на майка си, че я обича. Написа и на брат си, че го обича и ще поддържа връзка, след като се махне от града.
Купи си голяма кока-кола с вишнев аромат — тайният му порок (баща му не позволяваше да пие напитки с кофеин, защото беше убеден, че така ръцете на сина му ще започнат да треперят и това може да причини грешка при полирането на някой диамант). Взе си също парче пица. Застана да хапне и пийне до една мръсна пластмасова маса. Нямаше столове. За да стимулират оборота на „закусвалнята“ вероятно.
Той погледна целия си багаж — брезентова чанта, която бе купил за долар в един хранителен магазин. И извади онова, което му действаше почти толкова успокояващо, колкото самата автогара „Порт Оторити“.
Книгата. Свещената му книга, в известен смисъл. Това беше нещо, към което често се обръщаше, което му носеше утеха и никога не спираше да го изненадва.
„Избрани скици на Микеланджело“ бе старо издание, от началото на миналия век. Вимал смяташе италианския майстор за най-великия скулптор на всички времена и имайки предвид собствена му страст, съвсем логично беше да бъде привлечен от твореца и неговото изкуство. Микеланджело беше Бог за Вимал. О, той обичаше поп музика, манга и би му доставяло огромно удоволствие да гледа тъпи сериали по телевизията, ако баща му позволяваше. Но обожаваше Микеланджело и в онези моменти, когато традиционните вярвания от родината на дедите му — по-специално превъплъщението — му изглеждаха правдоподобни (случваше се рядко, обикновено след вино), той си фантазираше, че душата на древния скулптор — или поне част от нея — се е заселила във Вимал.
Разбира се, Микеланджело беше гений. Още е нямал трийсет, когато е изваял „Давид“ и „Пиета“. Вимал още беше далеч от това ниво, въпреки че творбите му от мрамор, гранит и лазурит обикновено вземаха първо или второ място в конкурси из целия Ню Йорк.
Наскоро обаче му беше хрумнала шокиращата мисъл, че може би има по-тънка, подсъзнателна причина толкова да се увлича от Микеланджело. Един ден, докато разлистваше книгата по време на почивка в ателието на Пател, той осъзна, че повечето скици на великия творец, представени обемно, са — макар и безупречно изпълнени — незавършени.
Изглеждаше, че Микеланджело не е бил в състояние да завърши нито една от своите рисунки.
Неговият ескиз за „Адам“ от 1508 г. беше само глава, гърди и плаващи, отделени ръце. Ескизът за „Възкресението на Христа“ представляваше един почти лишен от лице Исус.
Незавършени…
„Тези скици са също като мен“ — заключи Вимал, макар да си даваше сметка, че тази негова „безплътна“ теория звучи като лоша популярна психологията в посредствен сериал.
Имаше и още една прилика между него и Микеланджело. Вимал бе споделил това с Адила и тя реагира с една от нейните иронични усмивки. Тоест: „Стига бе. Не прекаляваш ли малко?“.
Всъщност не, той не прекаляваше.
Приликата беше следната: Микеланджело смятал себе си за скулптор преди всичко друго и с нежелание приемал поръчки за картини. Справял се доста добре, разбира се, както личи от стенописите на тавана на Сикстинската капела, изрисувани само за четири години, а също от „Страшният съд“ и десетки други шедьоври. Но страстта на Микеланджело била другаде, в мрамора, а не на платното. По същия начин за Вимал това беше мраморът, а не скъпоценните камъни.
Живописта и шлифоването на диаманти във всеки от съответните случаи просто не разпалваха онзи безспорен, изгарящ огън, който избухва, когато правиш онова единствено нещо, за което Бог, боговете или каквато и да е друга сила са те пратили на земята.
След като дояде мазното парче пица и изпи последната глътка кока-кола, гневът към баща му отново се разгоря. Вимал се овладя и след като още веднъж погледна статуята „Посейдон“, затвори книгата и я върна в сака си.
С наведена глава и нахлупена над очите черна шапка с козирка, той излезе от пицарията и като заобикаляше групичките полицаи, се насочи към чакалнята. Автобусът скоро щеше да потегли.
Вимал седна на един пластмасов стол до момиче с приятна външност около двайсетте. Погледна билета в ръцете й и забеляза, че поне за първия участък от пътя тя ще е в неговия автобус. Адресният стикер върху калъфа на китарата й беше в Спрингфийлд, Илинойс. Тя нямаше вид на типична представителка на Средния запад, поне от ограничените представи на Вимал за региона. Косата й бе боядисана в зелено и синьо, имаше три метални капси на носа и халка на едната вежда. Вимал предположи, че мечтите й за театрални сцени и кабарета в Ню Йорк са се провалили. Това личеше и от мрачното й лице. Седеше умислена, сякаш е загубила нещо важно и се е отказала да го търси. Много тъжно.