— Електронни криптограми. Има над десет хиляди, с различни нива на трудност.
Райм обясни на Сакс, че Акройд и съпругът му участват в състезания по решаване на кръстословици. И накратко й разказа какво представляват криптограмите.
Сакс си падаше по игрите по-малко и от Райм, но призна, че идеята й се струва интересна.
Акройд каза:
— А пък този модул работи с гласово разпознаване. Специално изработен за…
— Можете спокойно да кажете „сакати“. Аз го правя.
— Щях да кажа „инвалиди“. Но не мисля, че е правилно.
— Отговорът ми е дума от три букви, която се чете еднакво отпред и отзад, започваща с „е“: „Не ме!…“.
Акройд се изсмя кратко.
— Е, благодаря, Едуард.
Райм искрено се зарадва на подаръка. От време на време играеше шах и беше пробвал „го“ — китайска настолна игра, която бе още по-сложна. Криптограмите изглеждаха съвсем като за него. Той обичаше думите и как се комбинират една с друга. Кръстословиците бяха добър начин да поддържа ума си активен, щит срещу най-големия му враг: скуката.
След като Акройд си тръгна, екипът получил обаждане от Родни Сарнек. Той каза, че телефонът на Вимал е бил засечен:
— Извън града е. Според джипиес проследяването пътува по една магистрала в Пенсилвания. На запад. С около деветдесет километра в час. Или е с кола, или с автобус.
— Вероятно автобус — каза Сакс. — Семейството му има само една кола и нашият патрул щеше да го види, ако се е опитал да я вземе.
— Може някой приятел да го кара — отбеляза Купър.
— В събота се е обадил от „Порт Оторити“ — изтъкна Райм. — Може би е проверявал разписанията. Аз мисля, че е взел автобус. Обади се на Лон и организирайте проследяване. Свържете се с полицията на Пенсилвания.
След като затвори, Райм се обади на Лон Селито, за да организира засичането на автобуса.
Навън отново се позвъни и криминалистът погледна екранчето на системата за видеонаблюдение. Пред вратата стоеше нисък, топчест пооплешивял мъж. Райм не го познаваше, но веднага се досети кой може да е.
— Пусни го да влезе — каза на Том.
След минута посетителят стоеше на вратата. Огледа лабораторията. Изглеждаше повече впечатлен — и доволен — отколкото изненадан.
— Капитан Райм.
Райм не го запозна с другите. Направо каза:
— Да отидем в дневната. През коридора отсреща.
Дори да се питаха кой е гостът, Сакс и Купър не издадоха любопитството си и се върнаха към работата си. И по-добре.
Какво щяха да си помислят, ако знаеха…
Трийсет и осма глава
Антонио Карерас-Лопес не беше толкова дебел, колкото изглеждаше на кадрите от видеокамерата, но все пак бе солиден мъж. Райм се почуди дали не е бивш щангист или борец. Сега, наближаващ шейсетте, все още изглеждаше доста як, въпреки че имаше доста тлъстинки.
Черната му коса — доколкото беше останала — бе сресана назад и пригладена със спрей или гел. Носеше очила с дебели рогови рамки, смъкнати на върха на месестия му нос. Очите му издаваха весел характер. Също и пъргав ум.
Двамата мъже влязоха в малката официална приемна, разположена срещу превърнатия в лаборатория хол. Три от стените бяха закрити от етажерки с книги, а на четвъртата бяха окачени четири черно-бели графики на Ню Йорк през деветнайсети век. Гостът заговори:
— Както ви казах по телефона, аз представям господин Едуардо Капиля — Ел Алкон — въпреки че нямам официален адвокатски лиценз в САЩ. Затова работя само като консултант на защитата.
— Кои са адвокатите, които го представляват тук?
Карерас-Лопес спомена три имена — все юристи от Манхатън, въпреки че делото се водеше в Източния окръг на Ню Йорк, включващ Лонг Айлънд, Стейтън Айлънд, Бруклин и Куинс. Райм познаваше водещия защитник, известен и уважаван адвокат по наказателни дела. Криминалистът никога не беше свидетелствал по дела на негови клиенти.
Не беше сигурен дали ще е конфликт на интереси, ако го беше правил, но сегашната ситуация, разбира се, отвсякъде намирисваше на нередности, затова той реши, че ще е по-добре (ако изобщо приеме случая) да няма контакти с юридическия екип на Ел Алкон. Прокурорът, от друга страна, беше Хенри Бишоп и Райм бе сигурен, че не е участвал в негови дела.