— Конкуренция, а?
— Ти си знаел?
— Досещах се. Сигурен съм, че ергенският живот ти харесва. Следващите десет години ще са същите като предишните, и по-следващите и още по-следващите… щастливи и безгрижни.
— И ти не си по-добре от мен — изсумтя Иван.
— Ами… не съм и очаквал друго — мрачно се усмихна Майлс. — Просто ще трябва пак да опиташ. Може би с Мартя?
Братовчед му само изръмжа.
— Какво, два отказа?… Да не си предложил и на двете сестри в един ден, а, Иване?
— Уплаших се.
— Така… за кого се омъжва Мартя?
— За всеки друг освен за мен, очевидно.
— Прав си. Хм… знаеш ли къде е семейство Куделка?
— Комодорът беше тук преди малко. Сигурно вече се е уединил с баща ти. Предполагам, че щом започне музиката, момичетата ще са в балната зала.
— Аха. — Майлс понечи да се запъти натам, после разсеяно попита: — Искаш ли котенце?
Иван го зяпна.
— Защо ми е котенце, за Бога?
— Защото ще внесе малко светлина в ергенската ти квартира. Ще ти прави компания през безкрайните скучни вечери.
— Я се разкарай, лорд ревизор братовчеде.
Майлс се ухили, лапна един от ордьоврите и се отдалечи.
Забеляза семейство Куделка в балната зала. Липсваше само четвъртата сестра, Карийн, която все още бе на колонията Бета, но щеше да се върне за сватбата. Както и лорд Марк, навярно. Капитан Галени беше потънал в сериозен разговор с бъдещия си тъст комодора. Делия стоеше до него. След дълъг размисъл и по съвета на годеницата си, Галени бе решил да не подава оставка, за огромно облекчение на Майлс. Той се зачуди дали някой е информирал Дъв, че има опасност Марк да му стане зет. Искаше му се да присъства, когато комарецът научи, просто за да се наслади на изражението му.
— Поздравления за повишението — разнесе се до него дрезгав баритон.
Майлс кисело се усмихна и се обърна към баща си.
— Кое по-точно?
— Признавам, че мислех за поста ти на имперски ревизор — каза вицекрал граф Арал Воркосиган, — но научих от Грегор, че си станал и капитан. Не ми го беше споменал. Поздравления и за това, макар че… не съм чувал за по-странен начин да получиш сини петлици.
— Ако не можеш да направиш каквото искаш, направи каквото можеш. Или както можеш.
— Радвам се, че оцеля достатъчно дълго. Нали не губиш инерцията си с възрастта, момче?
— Не, струва ми се. — Майлс замислено присви очи. — Просто поемам в нова посока. Ворховис каза, че съм бил най-младият имперски ревизор от Периода на изолация. Мисля, че ти никога не си заемал този пост.
— Не. Някак си го пропуснах. Дядо ти също не е бил ревизор. Нито прадядо ти. Всъщност… Ще трябва да проверя, но мисля, че досега нито един граф или лорд Воркосиган не е бил имперски ревизор.
— Аз проверих. Така е. Аз съм първият от рода — самодоволно отвърна Майлс. Графът се усмихна.
— Това не е нищо ново, Майлс.
ГЛАВА 29
Майлс стоеше сред тълпата пред митницата на една от по-големите комарски орбитални транзитни станции. „Мирише на космическа станция.“ Атмосферата на адмирал Нейсмит, невероятно наелектризираща, дори сега.
Станцията бе една от десетките, орбитиращи около единствената полуобитаема планета в системата. Други три обикаляха около бледата звезда на Комар и всеки един от шестте транзитни изхода, които всички те обслужваха, имаше и военна, и цивилна станция. В тази огромна мрежа пристигаха товари и пътници не само за Бараяр, но и за Пол, Центъра на Хеген, Сергияр, Ескобар и много други планети. По новооткрития търговски път за Ро Кит и останалата част на Сетаганданската империя също кипеше оживен трафик. Таксите и митата, които се събираха тук, представляваха огромен източник на доходи за Бараярската империя. Това също беше част от Бараяр — не биваше да забрави да го спомене на израсналата в космоса Ели Куин.
Куин навярно щеше да е почти щастлива на Комар. Неговите куполни градове приличаха на космическата станция, на която бе родена тя. Наистина, повечето задължения на лорд Воркосиган щяха да го задържат във Ворбар Султана. Столицата привличаше всички амбициозни мъже като гравитационен кладенец. Но можеше да поддържа втори дом на една от тукашните станции, уютна космическа вила… „Далеч от планината.“
Предния ден беше изпратил родителите си от този космодрум. Петте дни в сравнително спокойния скоков кораб им бяха дали достатъчно време за разговори. Освен това бе използвал възможността да изпроси от баща си един личен гвардеец, Пим. Графинята мърмореше, че трябвало да им даде в замяна Мама Кости, но въпреки това му го отстъпи. Графът обеща след време да му прати още двама.