— Като стана дума за спасителни операции — върна го в настоящето прелестният баритон на Таура, — как е нещастният ти клонинг Марк? Открил ли е вече съдбата си?
Таура поне не наричаше единствения му брат „дебел дребен гадняр“. Той признателно й се усмихна.
— Добре е, струва ми се. Напуснал Бараяр с родителите ми, когато са заминали за Сергияр, останал малко с тях и после продължил за колонията Бета. Там го наглежда баба ми. Записал се в университета в Кварц, същия град, в който живее тя. Учи счетоводство. Изглежда, му харесва. Струва ми се малко непонятно. Предполагам, че близнаците би трябвало да имат еднакви вкусове.
— Може би с възрастта нещата ще се променят.
— Мисля, че Марк никога повече няма да стане военен.
— Не, но навярно ти ще се заинтересуваш от счетоводство.
Майлс подозрително я погледна — а, добре. Тя се шегуваше. Виждаше го по бръчиците в ъгълчетата на очите й.
Той отпи от виното си. Споменаването на Марк го върна към Джаксън Хол, към неговото криосъживяване и към всичките му тайни проблеми, които в момента се свеждаха до изключително неприятен страничен ефект. Спомни си и за доктор Дърона, неговата криоложка. Дали двете сестри Дърона бяха успели да избягат и да основат нова клиника на Ескобар, далеч от омразната си родна планета? Марк трябваше да знае, той продължаваше да им превежда пари. И в такъв случай дали бяха готови да приемат един стар пациент? С извънредна дискретност?
Можеше да си вземе продължителна отпуска под предлог, че ще посети родителите си на Сергияр. Ескобар бе на две крачки от Сергияр. Щом пристигнеше там, можеше да отиде при Роуан Дърона… Дори може би щеше да успее да представи пътуването си пред Илян като тайна любовна връзка. Или поне пред графа. Макар и неохотно, даже на агентите на ИмпСи се позволяваше да имат личен живот, въпреки че щеше да се изненада, ако научеше такова нещо за Илян. Кратката му любовна история с Роуан беше грешка. Бе се случило, докато все още страдаше от криоамнезия, но се бяха разделили, поне според него, като приятели. Навярно можеше да я убеди да го лекува без ИмпСи да научи?
Започваше да съжалява, че не е взел със себе си и двата варианта на доклада си. Можеше да отложи окончателното си решение за по-късно, когато имаше повече време да го обмисли. Ала вече нямаше връщане и се нуждаеше от по-добър план. Не биваше да се доверява на късмета си.
Ескобар, това беше. Веднага щом имаше възможност.
Майлс, се отпусна назад и се загледа в триумфалния блясък на чиниите, чашите и купите по масата, повече напомнящи на бойно поле след… е, след като оттам е минала Таура. Той се обърна към леглото.
— Е, милейди, какво ще кажете да подремнем? Или нещо друго?
Тя проследи погледа му.
— Нещо друго. После ще подремнем.
— Както заповядате. — Майлс се поклони и се изправи, да да и подаде ръка. — Нощта е ваша.
ГЛАВА 4
Както изискваше стандартната оперативна процедура за завръщащи се куриери, Майлс бе посрещнат на космодрума край Ворбар Султана от шофьор, който го откара направо в щаба на ИмпСи. Когато видя сградата му се прииска да се бяха движили по-бавно или да бяха обиколили центъра поне няколко пъти. Като че ли седмиците, прекарани в обмисляне на дилемата на борда на правителствения кораб, не му бяха достатъчни. Нямаше нужда от повече мислене, а от действие.
Шофьорът мина през контролния пост и спря пред огромното сиво здание, мрачно и навяващо лоши предчувствия. Това впечатление не се дължеше изцяло на психическото състояние на Майлс — щабквартирата на ИмпСи беше една от най грозните сгради във Ворбар Султана. Туристите от провинцията, които всъщност би трябвало да я избягват, специално идваха да я разлеждат, главно заради славата на архитекта, който според легендата полудял след неочакваното детрониране на своя покровител император Юри.
Майлс освободи шофьора с махване на ръка и застана под хладното есенно слънце пред вратата. Струваше му се, че грижливо разработеният му план изобщо няма да успее.
„И даже да успее, през остатъка от живота си все ще се озъртам през рамо в очакваме да ме хванат.“ Не. Нямаше да го направи. Щеше да предаде редактирания вариант, да, не си бе оставил друг избор, но после (и преди Илян да има възможност да прочете трижди проклетия доклад) щеше да каже на шефа истината. Можеше да се оправдае с това, че медицинският му проблем е прекалено сериозен, за да го документира.
Ако продължеше да стои на студа и да се преструва, че разглежда стилизираните гранитни чудовища, изрязани в нисък релеф над входа, щеше да привлече вниманието на охраната. Майлс съблече шинела си, внимателно го преметна през ръка, притисна куфарчето към зелената си куртка и влезе.