Когато зави зад последния ъгъл и излезе на улицата, на която се намираше замъкът Воркосиган, тъкмо започваше да ръми. Четири километра… е, навярно не беше счупил рекорд, но поне не се задъхваше.
Разходката бе минала… нормално. Улиците в столицата бяха пълни с коли и пешеходци, които не обръщаха внимание на дребния мъж във военна униформа. Никой не се заглеждаше в него, не правеше груби жестове, даже стария символ против мутация. Дали се дължеше на факта, че се бе избавил от куцането и гърбицата си? Или се бяха променили самите бараярци?
Някога на тази улица се бяха издигали три старомодни постройки. Поради съображения за сигурност, Империята бе купила едната по време на регентството на баща му и сега в нея се помещаваха някакви чиновнически офиси. Другата в отсрещния край, по-занемарена и влажна, беше съборена и на нейно място имаше малък парк. Преди век и половина големите къщи сигурно величествено се бяха извисявали над конските каруци и ездачите. Сега бяха засенчени от по-високите модерни сгради наоколо.
Замъкът Воркосиган се намираше в средата, отделен от улицата с морава и градина около полукръглата отбивка. Имението бе оградено с каменна стена, увенчана с черни шипове от ковано желязо. Двете четириетажни крила от грамадни сиви каменни блокове, допълнени с някои архитектурни странности, определено имаха древен вид. Трябваха им само зъбери и крепостен ров. „И малко прилепи и гарвани за красота.“ Произхождащите от Земята прилепи рядко се срещаха на Бараяр, тъй като нямаше достатъчно земни насекоми, с които да се хранят, а местните създания, погрешно наричани „бръмбари“, обикновено бяха отровни. Истинската защита на целия комплекс се осигуряваше от силово поле точно зад стената, което елиминираше романтичната възможност за прилепи. Часовите бяха в бетонното помещение на портала. В зенита на регентството тук денонощно се бяха редували три взвода от ИмпСи. Сега имаше само един самотен пазач, млад ефрейтор от ИмпСи, които чу стъпките на Майлс и подаде глава от отворената врата, после излезе и му отдаде чест. Новак. Майлс не го познаваше.
— Добър ден, лейтенант Воркосиган — каза младежът. — Очаквах ви. Преди два часа докараха багажа ви. Вече го сканирах.
— Благодаря, ефрейтор. — Майлс мрачно отвърна на поздрава. — Напоследък да се е случило нещо интересно?
— Не, господин лейтенант. Поне откакто заминаха графът и графинята. Имахме проблем само една нощ, когато през скенерннте лъчи някак си беше минала котка. Не знаех, че котките могат да вдигат такъв шум. Явно си е мислила, че ще я убият и изядат.
Майлс забеляза празната опаковка от сандвич на пода до отсрещната стена и паничка с мляко. Мониторите във втората стаичка хвърляха студена светлина през тесния отвор на вратата.
— Е? Убихте ли я?
— А, не, господин лейтенант. За щастие.
— Добре. — Той взе раницата си след като едва не се сблъска с ефрейтора, който със закъснение се опита да му я подаде. От сенките под стола на пазача го гледаха две уплашени жълто-зелени очи. Младежът имаше интересна колекция от дълги черни котешки косми по униформата и дълбоки, полузараснали драскотини по ръцете. Забавленията с домашни любимци по време на дежурство бяха строго забранени от устава. Но девет часа на ден в този тесен бункер… момчето трябваше да се е побъркало от скука.
— Ключалките са пренастроени за вашите длани, господин лейтенант — услужливо прибави ефрейторът. — Проверих всичко. Два пъти. Да ви помогна ли с раницата? Знаете ли колко време ще останете?
— Нямам представа. Ще ти съобщя. — Хлапето явно копнееше да поговори с някого, ала Майлс бе уморен. Може би по-късно. Той излезе навън, после се обърна. — Как я кръсти?
— Господин лейтенант?
— Котката.
На лицето на младежа се изписа паника. Изглежда, най-после си беше спомнил онази част от устава, която се отнасяше за домашните любимци.
— Хм… Зап, господин лейтенант.
Поне бе честен.
— Добре, всичко е наред, ефрейтор. — Майлс му отдаде чест като аналитик от щаба на ИмпСи, нещо като махване с два пръста в областта на слепоочието — аналитиците от Службата не се отнасяха с голямо уважение към всеки с коефициент на интелигентност, по-малък от техния. Пазачът отвърна с надлежно козируване.
„Откога ИмпСи ни пращат деца за охрана?“ Мрачните мъже, конто бяха патрулирали в имението в дните на регенството, щяха да екзекутират нещастната котка на място и да проверят останките й за сканиращи устройства и бомби. Хлапето трябваше да е… „поне на двайсет и една, щом е в ИмпСи и е ефрейтор“. Майлс овладя лекото си безпокойство и излезе под вече усилващия се дъжд.