— Да, лейтенант.
— Той ми каза, че не сте в града.
— Нямаше ме. Върнах се.
— Видяхте ли… последния ми доклад?
— Да.
По дяволите. Думите „Не съм пропуснал нищо съществено“ като че ли заседнаха в гърлото на Майлс.
— Трябва да поговоря с вас.
Лицето на винаги сдържания Илян изглеждаше по-безизразно отвсякога.
— Това не е нито времето, нито мястото.
— Ясно, господине. Кога?
— Чакам още информация.
Ясно. Ако не беше „бързай и чакай“, щеше да е „чакай и бързай“. Ала скоро трябваше да се случи нещо, иначе Илян нямаше да държи Майлс на разположение във Ворбар Султана.
— Много добре.
Илян кимна. Но когато Майлс понечи да се отдалечи, го повика:
— Лейтенант…
Майлс се обърна.
— С кола ли дойдохте тук?
— Да. Шофира капитан Галени.
— Аха. — Илян, изглежда, откри нещо интересно над главата на Майлс. — Умен човек е Галени.
— И аз смятам така. — Майлс се отказа от опитите си да изкопчи нещо от шефа на ИмпСи и побърза да настигне приятелите си.
Те го чакаха в широкия коридор пред Стъклената зала. Галени разговаряше с Делия, която очевидно не бързаше да влезе при Иван и сестра си. Лайза се оглеждаше наоколо, явно очарована от антиките и пъстрите килими. Майлс се приближи до нея и се наведе над богатата инкрустация на дървена маса, представяща сцена с тичащи коне.
— Всичко е толкова бараярско — сподели с него Лайза.
— Това отговаря ли на очакванията ви?
— Всъщност да. На каква възраст е според вас тази маса? И какво си е мислил майсторът, който я е направил? Смятате ли, че е можел да си представи как си го представяме ние? — Чувствителните й пръсти се плъзнаха по полираната повърхност, лъсната с ароматичен восък. Тя се усмихна.
— Отпреди двестатина години е. Но не, предполагам, че не си ни е представял — отвърна Майлс.
— Хм. — Усмивката й стана замислена. — Някои от нашите куполи са на над четири века. И все пак Бараяр ми се струва по-древен, даже когато не е. Във вас просто има нещо архаично.
Той се замисли за природата на родния й свят. След още четиристотин години тераформирането на Комар можеше да започне да го прави обитаем за хора без кислородни маски. Засега комарците живееха в куполни селища, също толкова зависими от техниката си, за да оцелеят в задушаващия студ, колкото и бетанците на своята ужасяващо гореща пустинна планета. Комар никога не бе преживявал Период на изолация, никога не се беше откъсвал от галактиката. Издържаха се от единствения си жизненоважен природен ресурс — шест важни скокови пункта, разположени в близост един до друг. Скоковете бяха превърнали района на Комар в космически кръстопът и за съжаление, в стратегическа мишена. Бараяр имаше само един скоков маршрут, който го свързваше с галактическия възел — и той минаваше през Комар. Ако човек не пазеше собствената си врата, онези, които я контролираха, щяха да го притежават.
Майлс насочи мислите си към по-лични, по-човешки проблеми. Очевидно Галени трябваше да изведе дамата си сред бараярската природа. Всички тези километри на некомарска пустош определено щяха да й доставят удоволствие. На разходка, да речем, или ако наистина си падаше по архаичното…
— Трябва да накарате Дъв да ви заведе на езда — предложи той.
— Божичко. И той ли може да язди? — Поразителните й тюркоазени очи се разшириха.
— Хм… — Сериозен въпрос. Е, ако не можеше, Майлс щеше да го научи. — Естествено.
— Вроденият архаизъм изглежда толкова… — тя поверително сниши глас, — толкова романтичен. Но не го казвайте на Дъв. Той е абсолютен педант по отношение на историческата точност. Първата му работа е да издуха целия приказен прах.
Майлс се усмихна.
— Не съм изненадан. Но мислех, че самата вие сте практична бизнесдама.
Усмивката й стана по-сериозна.
— Аз съм комарка. Трябва да бъда. Без добавената стойност от нашата търговия, труд, транспорт, банки и рециклиране, Комар отново ще се върне към някогашната си жалка икономика. Голяма част от населението ще измре.
Майлс заинтригувано повдигна вежди. Струваше му се, че тя преувеличава. Ала май беше искрена.
— Е, не бива да задържаме парада. Ще влизаме ли?
Двамата с Галени застанаха от двете страни на дамите си и Майлс поведе всички през двукрилата врата. Стъклената зала представляваше продълговато помещение с високи прозорци на едната стена и с високи старинни огледала на другата, откъдето идваше и името й.
Тази вечер Грегор играеше ролята на домакин, а не на император. Той стоеше до вратата в компанията на неколцина домъкнати за случая министри и посрещаше гостите. Бараярският император бе висок слаб тридесет и пет годишен мъж с черна коса и тъмни очи. Носеше цивилни дрехи в най-консервативен официален бараярски стил с лампази в цветовете на Ворбара. Когато можеше да си го позволи, той беше необикновено затворен човек. Ала сега, разбира се, Грегор действаше в социален режим — задължение, което не обичаше, но с което се справяше блестящо, както с всичките си останали задължения.