Майлс уморено сбърчи лице.
— Виж — каза Иван. — Ти си скапан ворски лорд във Ворбар Султана. Този град е наш. Живей си живота! Поне веднъж се забавлявай!
— Да не си си изгубил ума?!
— Ти не си гостенин в замъка Воркосиган, Майлс. Ти си единствен наследник или поне беше, докато не се появи Марк, а той има свое лично богатство. Поне разшири обсега на възможностите си! Досега си работил само при Илян. Напоследък все едно че изобщо не си живял.
„Това е самата истина. Живееше Нейсмит.“ Но Нейсмит вече беше мъртъв — в крайна сметка убит от онази иглена граната на Джаксън Хол, макар че бе трябвало да измине цяла година, докато го осъзнае.
Майлс беше чел за мутанти — сиамски близнаци. Понякога единият умираше пръв и оставяше другия свързан с труп в продължение на часове или дни. Лорд Воркосиган и адмирал Нейсмит, сиамските близнаци. „Повече не искам да мисля за това. Изобщо не искам да мисля за това.“
— Хайде… да си лягаме, Иване. Късно е, нали?
— Достатъчно късно — отвърна братовчед му.
ГЛАВА 8
Майлс спа почти до обяд на другия ден. За негово удивление, когато слезе в кухнята, завари Иван да пие кафе. Съдовете от закуската му бяха отрупани в мивката.
— Няма ли да ходиш на работа? — попита Майлс, докато си наливаше утайката от кафеварката.
— Взех си няколко дни неплатена отпуска — информира го братовчед му.
— Колко?
— Колкото ми трябват.
Колкото му трябваха, с други думи, докато се увереше, че Майлс се държи добре. Той се замисли. Значи… ако наемеше тази нежелана прислуга, Иван щеше да се прибере в уютното си апартаментче — в което случайно не му се пречкаха слуги, освен дискретната фирма, грижеща се за почистването. После Майлс можеше да уволни персонала… или по-точно да ги освободи със съответните отлични препоръки и прилично възнаграждение. Да. Така щеше да стане.
— Съобщи ли вече на родителите си? — попита Иван.
— Не. Не още.
— Трябва да им кажеш. Преди да научат някоя изопачена версия от друг източник.
— Да, трябва. Не е… лесно. — Той погледна братовчед си. — Мислиш ли, че би могъл да го направиш ти?…
— Категорично не! — ужасено извика Иван. Но след кратко мълчание се смили. — Е… щом наистина не можеш. Но предпочитам да не го правя.
— Ще… ще помисля.
Майлс допи утайката в чашата си, качи се на горния етаж и си облече широка бродирана риза в провинциален стил и тъмни панталони, които откри в дъното на гардероба си. За последен път ги беше носил преди три години. Поне не му бяха тесни. После извади всичките си бараярски униформи и ботуши и ги занесе в една от празните стаи за гости в дъното на коридора, за да не ги вижда всеки път щом отвори гардероба. След дълго колебание струпа при тях и униформите си от „Дендарии“. Малкото останали дрехи изглеждаха самотни и изоставени.
После седна пред комуникационния пулт в спалнята си. Съобщение до родителите му, о, Господи! Трябваше да прати писмо и на Ели Куин. Дали някога щеше да има възможност да се сдобри с нея? Лице в лице? Сега до нея щеше да стигне само електронният му призрак, изричащ зле подбрани думи. А и всички комуникации на „Дендарии“ се следяха от цензорите на ИмпСи.
„Сега не мога да го направя. По-късно. Скоро. Обещавам.“
Отново насочи мислите си към не толкова мъчителния проблем с прислугата. Какви средства щяха да са му нужни? Лейтенантската му пенсия едва щеше да покрие заплатата и издръжката на един постоянен прислужник, дори ако включеше безплатна стая, поне ако бе от онези надменни персони, каквито обикновено наемаше столичната аристокрация — щеше да се конкурира с шестдесет други областни графове на трудовата борса, безброй по-дребни благородници и новата промишлена неворска буржоазия.
Майлс въведе паролата. Когато се свърза с офиса в Хасадар, над видеоплочата се появи приятното усмихнато лице на Ципис, главния управител на рода Воркосиган.
— Добро утро, лорд Воркосиган! Не знаех, че сте се завърнали. С какво мога да ви бъда полезен?
Очевидно все още не беше научил за пенсионирането му. Майлс се чувстваше прекалено уморен, за да обяснява дори редактираната за публична консумация версия на събитията, затова каза:
— Да. Пристигнах преди няколко седмици. Изглежда… че ще остана по-дълго, отколкото очаквах. Какви средства мога да изтегля? Баща ми оставил ли ти е някакви нареждания?
— Всичко.
— Моля? Не разбирам.
— Имате достъп до всички сметки. Графът и графинята искаха да се подсигурят. За всеки случай. Вие сте наследник на баща си, нали знаете.