— По молба на Грегор утре следобед ще играя ролята на домакиня на късен обяд в южната градина на резиденцията. Той ме помоли да те поканя. Иска да дойдеш един час по-рано на лична среща. Ако бях на твое място, щях да приема поканата по-скоро като нареждане. Или поне така прочетох между редовете, макар че Грегор говореше много меко. Понякога е такъв, нали знаеш. Отговори веднага щом получиш това съобщение, моля те.
Майлс се наведе и опря чело на студения ръб на пулта. Отдавна знаеше, че този момент все някога ще настъпи. Грегор му даваше възможност да се извини официално. Рано или късно трябваше да изяснят отношенията си. Макар и само като бъдещ граф на своята област, Майлс още дълго щеше да остане във Ворбар Султана. Искаше му се да може да поднесе извиненията си по древния начин с ритуално самоубийство. Така щеше да е по-лесно и далеч по-безболезнено.
„Защо просто още тогава не ме оставиха да умра?“
Той въздъхна и набра номера на лейди Алис.
ГЛАВА 9
Бронираната кола на граф Воркосиган спря под източната колонада на императорската резиденция. Мартин нервно погледна през рамо към портала и към скупчените около него жестикулиращи стражи.
— Сигурен ли сте, че всичко е наред, милорд?
— Не се тревожи отвърна седналият до него в шофьорската кабина Майлс. — Ще го оправят още преди да дойде време да ме вземеш, басирам се.
Момчето потърси бутона за вдигане на покрива сред лъскавите уреди на контролния пулт. Майлс му го посочи.
— Благодаря — измърмори Мартин.
Майлс слезе и каза:
— Мартин… знаеш ли какво? Докато съм зает тук, защо не обиколиш града, за да се поупражняваш? — Той прибра в джоба си комуникатора на колата. — Ще те повикам, когато ми трябваш. Ако имаш някакъв проблем, обади ми се… не. — Подозираше, че съвсем скоро ще се моли нещо да прекъсне разговора му с Грегор, но щеше да измами императора, ако предварително се погрижеше за това. — Обади се на този номер. — Майлс се наведе и набра цифрите на пулта. — Ще се свържеш с един много компетентен господин на име Ципис, симпатичен човек, той ще ти каже какво да правиш.
— Да, милорд.
— Внимавай с инерцията. Мощността на този звяр е подвеждаща. Горивните клетки тежат почти колкото самата броня. Иди някъде, където има много свободно пространство, и се упражнявай, за да не те изненада пак.
— Хм… благодаря, милорд. — Покривът отново се спусна. През затъмненото полуогледално стъкло Майлс видя, че Мартин съсредоточено прехапва устни. Колата се издигна и продължи напред. Сребристата задна броня не бе повредена, изненадано забеляза той. Ако се беше сетил, можеше да прати момчето да се упражнява цялата предишна седмица и Мартин нямаше да се блъсне в портала. Е, сега щеше да навакса пропуснатото.
Облеченият в ливрея прислужник посрещна Майлс на входа и го придружи до западното крило — към личния кабинет на Грегор. Това бе най-новата част от резиденцията, възстановена след като беше изгоряла до основи по време на Войната на Вордариан. Императорският кабинет на първия етаж бе една от малкото наистина лични стаи на Грегор. Беше скромно обзаведен, всички картини бяха на млади художници, които все още бяха живи. Нямаше нито една антика.
Императорът стоеше до висок прозорец с тежки завеси и гледаше към градината. Днес носеше униформата на Дома Ворбара. Майлс, който вече имаше алергия към униформи, бе облечен в малко демодирани ежедневни дрехи, които беше открил в гардероба си.
— Лорд Воркосиган — съобщи прислужникът и се оттегли с поклон. Грегор кимна и даде знак на Майлс да седне. После се настани срещу него, наведе се напред и сложи длани на коленете си.
— За мен е също толкова трудно, колкото, сигурен съм, и за теб — започна той. Майлс сухо се усмихна.
— Не… съвсем, предполагам.
Императорът сбърчи лице и махна с ръка, сякаш за да отблъсне примамката.
— Иска ми се да не го беше правил.
— И на мен.
— Стореното — сторено. Каквото и да ни се иска.
— Ммм. Не знам какво щях да избера, ако можех да се върна в миналото. Може би да спася сержант Ботари, вместо да поправя тази си грешка. Не знам… Навярно нямаше да се получи по-добре. Но тази грешка беше невинна, макар и по-опасна. Напоследък правя по-внимателно обмислени глупости — сковано каза Майлс.
— А ти предстояха такива велики неща.
— Какво, канцеларска работа във вътрешния отдел ли? Позволи ми да не се съглася. — Това навярно бе най-голямата ирония: той беше жертвал всичко, включително честността си, за да спаси самоличност, която така или иначе щяха да му отнемат. Ако бе знаел, щеше… какво? „Какво, а?“