Понякога най-добрият начин да обиколиш квадрат е да минеш покрай три от страните му… Не че областта на Воркосиган имаше форма на квадрат, по-точно приличаше на неправилен паралелепипед с дължина около триста и петдесет километра от северните низини до южните планински щюходи и около петстотин километра от изток на запад по най-високите хребети на планината. Само около една пета от земите на север бяха плодородни равнини и от тях, разбира се, се използваха едва около половината. Град Хасадар се появи от дясната им страна — Майлс упъти Мартин така, че да заобиколят по-оживените райони и да избегнат усложненията с навигационния контрол на градските компютри.
— Хасадар ми харесва — отбеляза роденият и израснал във Ворбар Султана Мартин, загледан в разрастващия се град.
— Той е също толкова модерен, колкото и всяко друго селище на Бараяр — отвърна Майлс. — Дори по-модерен от Ворбар Султана. Почти целият е построен след Сетаганданското нашествие, когато дядо ми го избрал за нова областна столица.
— Да, но освен него в областта няма почти нищо друго — рече момчето.
— Ами… ако под „нищо“ имаш предвид градове, не. Районът е изолиран от крайбрежната търговия. Винаги е бил селскостопански, доколкото позволяват планините.
— Ако се съди по многото планинци, които идват във Ворбар Султана да си търсят работа, в планините няма възможност за препитание. Даже има вицове за тях. Как се казва дендарийско момиче, което може да надбяга братята си? Девственица. — Мартин се подсмихна.
Майлс — не. Изведнъж в кабината на скутера повя хлад. Младежът го погледна стреснато, сви се и каза:
— Простете, милорд.
— Чувал съм го. Чувал съм ги всичките. — Всъщност някога ги бяха измисляли гвардейците на баща му, местни хора от областта, но сега той го приемаше някак различно. Някои от войниците също бяха планинци и не им липсваше чувство за хумор. — Вярно е, че планинците от Дендарии имат много по-малко предци от вас във Ворбар Султана, но това е защото не са преклоннли глави и не са се предали на сетаганданците. — Малко преувеличение: сетаганданците бяха окупирали само низините, където се бяха превърнали в лесни мишени за планинците, предвождани от ужасно младия генерал граф Пьотър Воркосиган. Вместо да се оттеглят петдесет километра обаче, нашествениците се бяха опитали да преследват местните в коварните планини. Областта на Воркосиган бе изостанала в развитието си, защото беше сред най-опустошените от войната на Бараяр.
Е… това оправдание можеше да важи за преди две, дори преди едно поколение. Ала сега?
„Империята ни откъсва от нашата област и ни използва, без да върне онова, което е взела. И после се шегува с нашето обедняване.“ Странно… Никога не беше мислил за ревностната служба на семейството си като за скрит данък, тегнещ върху областта.
Маилс изчака десет минути повече, отколкото възнамеряваше първоначално, после каза:
— Сега завий на юг. Но се издигни с още хиляда метра.
— Да, милорд. — Скутерът се наклони надясно. Малко по-късно автоматичният маяк на земята ги засече и прати стандартния сигнал по комуникационния пулт. Разнесе се записан глас:
— Предупреждение. Навлизате в опасно радиоактивна зона…
Мартин пребледня.
— Милорд? Да продължавам ли в същата посока?
— Да. На тази височина няма опасност. От години не съм летял над пустошта. Винаги ми е било интересно да следя как се развиват нещата там долу.
Обработваемата земя бе отстъпила на гори още преди много километри. Сега дърветата започнаха да стават все по-редки, цветовете им — по-странни и по-сиви, в някои райони растителността беше оскъдна, в други необикновено гъста.
— Почти всичко това е мое, нали знаеш — загледан на долу, каза Майлс. — Искам да кажа, лично мое. Не защото баща ми е областен граф. Завеща ми го дядо ми. Не на баща ми като по-голямата част от другите ни владения. Винаги съм се чудил какво е искал да ми каже с това.
Изродена земя за изроден наследник, намек за недъзите му? Или примирено признание, че животът на граф Арал ще изтече дълго преди пустошта да се възстанови? — Никога не съм стъпвал долу. Имам намерение да се облека в противорадиационен костюм и да посетя тези земи, може би след като създам деца. Казват, че имало много странни растения и животни.
— Няма ли хора? — попита Мартин с видимо безпокойство. После, без да му нареждат, се издигна с още неколкостотин метра.