Последва един час в и около Дендарийската клисура. Дори градското момче Мартин остана впечатлен от величествената природа, с удоволствие забеляза Майлс. Но накрая, след като изчерпа всичките си известни маневри, отново трябваше да продължи на изток.
— Та какво ще правим в този Силви Вейл? — попита Мартин. — Приятели? Гледки?
— Не точно. Когато бях горе-долу на възрастта на брат ти — всъщност тъкмо бях завършил Имперската академия, — графът, моят баща, ме направи свой Глас в процес, който трябваше да се разгледа от графския съд. И ме прати в Силви Вейл да разследвам едно убийство. Убийство на бебе, бебе мутант, точно в стария традиционен стил.
Мартин сбърчи лице и презрително подметна:
— Планинци!
— Ммм. Оказа се по-сложно, отколкото очаквах, дори след като задържах виновника. Момиченцето се казваше Райна Ксурик. Бяха го убили едва на четири дни, защото се родило със заешка устна. Ако беше живо, сега щеше да е почти на десет години. Бих искал да си поговоря с нея.
Мартин повдигна вежди.
— Хм… често ли приказвате с мъртъвци, милорд?
— Понякога.
Момчето колебливо се усмихна.
— Те отговарят ли ви?
— Понякога. Ти никога ли не приказваш с мъртъвци?
— Не познавам такива. Освен вас, милорд.
— Аз не съм истински мъртвец. — „Не бързай, Мартин. С времето ще се запознаеш с предостатъчно.“
— Милорд? — наруши мислите му гласът на Мартин. — Какво да правя? Не мога да кацна в долината, тук има само вода.
— Какво? — Майлс се надигна, отвори очи и удивено погледна навън.
— Прилича на езеро.
Наистина. Там, където преди се бяха вливали два спускащи се по склона потока, сега имаше малка хидроелектростанция. Майлс се наведе към картата, за да се увери.
— Тази карта е само отпреди две години. Тук определено няма никакъв язовир. Но… да, това е мястото.
— Все още ли искате да кацнем?
— Да, хм… опитай да се приземиш на източния бряг, колкото може по-близо до гробището.
Това не бе лесна задача, ала Мартин най-после успя да се спусне между дърветата. Майлс слезе и се изправи на стръмния бряг, загледан в чистите кафяви води. От дъното стърчаха бели пънове. Момчето го последва и застана до него.
— Дали гробището е там, или жителите на Силви Вейл си преместили гробовете? И в такъв случай къде са ги преместили? — промълви Майлс.
Мартин сви рамене. Спокойната огледална повърхност на водата също не отговори на Майлс.
ГЛАВА 11
Когато се издигнаха над дърветата, Майлс видя разчистеното от дърветата пространство на около километър от язовира. Кацнаха в двора пред къща, построена от сребристо дърво. С познатата си дълга веранда, от която се откриваше изглед към долината, къщичката като че ли не се беше променила, макар че надолу по склона имаше няколко нови стопански постройки.
Отвътре излезе мъж, ала не плешивият еднорък говорител Карал, а напълно непознат — висок, с късо подстригана черна брада.
Майлс слезе от скутера и за миг неуверено погледна мъжа, като повтаряше наум предварително подготвените си обяснения и тайно се радваше, че Мартин е с него. Навярно трябваше да дойде с опитен телохранител.
Но лицето на непознатия внезапно грейна.
— Лорд Воркосиган! — извика той и широко усмихнат се втурна по стъпалата към Майлс. — Много се радвам да ви видя! — Усмивката му се стопи. — Не се е случило нещо лошо, надявам се?
Е, значи все някой го помнеше от онова разследване преди десет години.
— Не, просто се отбих — отвърна Майлс, когато мъжът се приближи и ентусиазирано стисна и двете му ръце. — Нищо официално.
Чернобрадият отстъпи и се вгледа в лицето му.
— Не ме ли познахте?
— Хм…
— Аз съм Зед Карал.
— Зед? — Зед Карал, средният син на говорителя Карал, дванадесетгодишен при последната им среща… Майлс бързо пресметна наум. Сега трябваше да е на двадесет и две, там някъде. Да. — Предния път, когато те видях, беше по-нисък от мен.
— Ами, мама беше добра готвачка…
— Наистина. Спомням си. — Майлс се поколеба. — Защо „беше“? Родителите ти… хм…
— А, добре са. Просто не са тук. Големият ми брат се ожени за едно момиче от Селиград и отиде да работи там. Мама и татко ще прекарат зимата при тях, щото тук горе зимите стават доста тежки за тях. Мама им помага с децата.
— Карал… не е ли говорител на Силви Вейл?
— Не, имаме нов говорител, от около две години вече. Един младок, кипящ от прогресивни идеи. Известно време живя в Хасадар, та затуй. Струва ми се, че го познавате. Казва се Лем Ксурик. — Зед се усмихна още по-широко.
— О! — рече Майлс. И най-после също се усмихна. — Наистина. Хм… ще ми се да го видя.