— Веднага ще ви заведа, ако ме качите. Сигурно днес е в клиниката. Вие не я знаете, сега я строят. Само един момент. — Зед се втурна в къщата и за миг заприлича на някогашното бързоного дванадесетгодишно момче. На Майлс му се прииска да си удари главата в покрива на скутера, за да сложи в ред хаотично препускащите си мисли.
Зед се върна, скочи на задната седалка и даде указания на Мартин. Кацнаха след около два километра пред най-голямата сграда в Силви Вейл, която Майлс беше виждал. Към нея вече водеха електрически кабели. Петима-шестима души, които работеха навън, спряха и погледнаха към тях.
Зед слезе от скутера и размаха ръце.
— Лем, хей, Лем! Никога няма да познаеш кой е дошъл! — Майлс го последва към строежа.
— Милорд! — Лем Ксурик веднага го позна, но пък видът на Майлс бе, хм, специфичен. Лем все още беше жилестият планинец приблизително на негова възраст, когото помнеше, макар и очевидно по-щастлив от онзи ден преди десет години, когато несправедливо го бяха обвинили в убийство. И определено изглеждаше по-самоуверен от последната им среща в Хасадар преди шест години.
— Говорителю Ксурик. Поздравления. Виждам, че не си стоял със скръстени ръце.
— О, още нищо не знаете, милорд! Елате да видите. Строим собствена клиника — тя ще обслужва целия район. Бързам да свършим преди да паднат първите снегове. Трябва да е напълно готова за Зимния празник. Тогава ще пристигне докторът, истински доктор, не оня фелдшер, дето минава веднъж седмично. Лекарят е едно от момчетата, на които госпожа майка ви даде стипендия за следване в новото училище в Хасадар. Ще служи тук четири години в замяна на следването си. Ще получи дипломата си на Зимния празник. Строим му и къща, малко по-нагоре оттук, с адски красив изглед…
Лем му представи хората си и го разведе из строежа, който, ако все още не бе клиника, беше мечтата за клиниката, буйно пламтяща във въображението му — Майлс различаваше призрачните й очертания.
— На идване видях язовира — каза той, когато Лем най-после замълча, за да си поеме дъх.
— Ние го построихме — гордо отвърна планинецът. — Трудна работа, с малкото електрически инструменти, които имахме. Но ни трябваше електростанция, разбира се. Все чакахме да ни дадат сателитния реактор, дето ни го бяха обещали от областта, ама бяхме почти в края на списъка. Тогава отидох в Достовар и видях тяхната електростанция, те я имаха от години. Доста е примитивна, но работи. Взех няколко момчета оттам да ни помогнат с язовира, да изберат най-подходящото място и така нататък, и повиках инженер от Хасадар за електрическите системи. В замяна му позволяваме през лятото да почива в една от къщите край язовира. Все още изплащаме генераторите, но само толкова.
— Значи там е било най-подходящото място, така ли?
— А, да. Сега вече можем да се развиваме. Без електрическа енергия за клиниката изобщо нямаше да спечелим областната лотария за доктор.
— Нищо не може да те спре, а?
— Е, милорд, знаете от кого съм се учил.
От Хара, жена му, разбира се. Майката на Райна. Майлс кимна.
— Като стана дума за Хара, къде е тя? — Бе дошъл тук просто да помълчи при мъртвите, но сега много му се искаше да поговори с Хара.
— Преподава в училището. Пристроих нова стая… вече имаме две учителки. Хара обучи едно момиче да се зани мава с малките.
— Хм, може ли да го видя?
— Хара жив ще ме одере, ако ви пусна да си заминете преди да ви е видяла! Елате, ще ви заведа.
Предал Майлс в сигурни ръце, Зед му махна за сбогом и се запъти обратно към дома си. Лем остави нареждания на строителите и зае мястото на Зед като техен гид на задната седалка на скутера.
Следващата им спирка беше по-стара и по-традиционна сграда: продълговата, с две врати и камини от необработен камък. Над верандата имаше голям надпис с ръкописни букви: училище „Райна Ксурик“. Лем въведе Майлс прел лявата врата. Мартин неуверено остана навън. Двадесети на деца седяха пред ръчно изработени дървени бюра с комуникационни пултове и слушаха изправената пред тях енергично жестикулираща жена.
Хара Ксурик все още бе висока и слаба, както си я спомняше Майлс. Правата й сламеноруса коса беше вдигната на кок на тила й в планински стил и тя носеше семпла планинска рокля, чиста и добре ушита. Подобно на повечето си ученици, бе боса. Изпъкналите й сиви очи бяха прелестни и топли. Когато видя Майлс и Лем, Хара незабавно прекъсна урока.
— Лорд Воркосиган! Е, изобщо не очаквах да ви видя! — Тя се приближи към тях, но не се задоволи с ръкуване и го прегърна. Поне не го повдигна над земята. Майлс скри изненадата си и бързо възвърна самообладанието си.