— Здравей, Хара. Изглеждаш прекрасно.
— Не съм ви виждала от Хасадар.
— Да, аз… отдавна трябваше да дойда. Но имах работа.
— Трябва да ви кажа, че когато дойдохте на завършването ми в учителския колеж, наистина ме трогнахте.
— Просто късмет, че тогава бях на Бараяр. Самият аз нямам заслуга за това.
— Въпрос на гледна точка. Елате… — Тя го поведе към предната част на стаята. — Деца, вижте кой ни е дошъл на гости! Това е нашият лорд Воркосиган!
Те го зяпнаха по-скоро заинтригувано, отколкото подозрително или с отвращение, после погледнаха за сравнение към снимката на стената. Над прожекционния екран бяха закачени три портрета, два от които задължителни: император Грегор във великолепната си парадна униформа и техният областен граф, бащата на Майлс, облечен в най-тържествената кафяво-сребриста униформа на рода Воркосиган. Присъствието на третия портрет бе малко необичайно — на обществени места не се поставяха образи на наследниците на графовете, ала от стената се усмихваше лицето на самия Майлс. Беше сниман като по-млад, в зелената си униформа от ИмпСи със светлосини петлици. Трябваше да е от завършването му на Академията, защото все още не носеше сребърни очи. Откъде я бе взела Хара, по дяволите?
Тя гордо го показа на учениците си, развълнувана като шестгодишно момиченце пред буркан с бръмбари. Майлс не беше очаквал да види никого в Силви Вейл, още по-малко да говори пред публика, и се чувстваше ужасно неподходящо облечен в старата си туника в провинциален стил и износени черни панталони, останали от стара служебна униформа. Но успя да каже няколко похвални думи, които, изглежда, задоволиха всички. Хара го отведе в другата стая и повтори същото представление, с което ужасно смути младата учителка.
Когато отново излязоха на верандата, Майлс хвана Хара за ръка и я спря за момент.
— Хара… не съм дошъл тук на изненадваща инспекция, за Бога! Дойдох просто да… е, честно казано, просто исках да направя ритуално жертвоприношение на гроба на Райна. — Мангалът и ароматичното дърво бяха в багажника на гравитоскутера.
— Много мило от ваша страна, милорд — отвърна тя.
— Изглежда, че сега ще ми трябва лодка, за да го направя — продължи Майлс, — и не искам да рискувам да я запаля. Или пък сте преместили гробището?
— Да, хората преместиха някои гробове. Избрахме много приятно място на хребета с изглед към старото гробище. Не преместихме гроба на майка ми, разбира се. Оставих я там долу. Нека дори гробът й бъде погребан, няма жертвоприношения за нея. — Тя сбърчи лице и Майлс разбиращо кимна. — Гробът на Райна… е, предполагам, че е заради влагата до потока. Ковчегът й беше съвсем прост, а и тя беше толкова мъничка… не успяхме да я открием. Върнала се е в пръстта, сигурно. Това не ме натъжава. Дори, когато се замислих, ми се стори най-добре. Това училище е нейният паметник. Всеки ден идвам тук, за да уча децата, и това е нещо като жертвоприношение, само че още по-хубаво. Защото така създавам, вместо да унищожавам. — Хара кимна, решително и спокойно.
— Разбирам.
Тя внимателно го погледна.
— Добре ли сте, милорд? Изглеждате много уморен. И съвсем блед. Да не сте били болен?
Майлс предполагаше, че трите месеца смърт могат да се нарекат „болест“.
— Ами, да. Нещо подобно. Но се възстановявам.
— А, ясно. И къде отивате сега?
— Никъде… Взех си нещо като почивка.
— Иска ми се да ви представя децата, нашите деца. Майката или сестрата на Лем се грижат за тях, докато съм в училището. Какво ще кажете да обядваме вкъщи?
Майлс бе възнамерявал да се прибере в имението Воркосиган за обяд.
— Децата ли?
— Вече имаме две. Момчето е на четири, а момиченцето — на една.
Тук все още никой не използваше утробни репликатори — тя ги беше родила по стария начин като Райна. Майлс не можеше да отклони поканата.
— За мен ще е чест.
— Лем, прави компания на лорд Воркосиган. — Хара изчезна вътре и мъжът й послушно показа на Майлс архитектурните особености на училището. Две минути по-късно децата с радостни викове изхвърчаха от сградата и се пръснаха във всички посоки.
— Не исках да ви смущавам — каза Майлс. Ала за нищо на света нямаше да предаде техните щастливи усмивки.
Без да предупреждават, отидоха при сестрата на Лем, която спокойно посрещна предизвикателството. Обядът, които им поднесе, беше лек, слава Богу. Майлс се запозна и изрази възхищението си от децата и племенниците на Ксурик. Те го завлякоха на разходка в гората и му показаха любимия си вир.
Минаваше полунощ, когато организираният в негова чест празник най-после свърши. Майлс слезе на езерния бряг. Ала не сам, а с Лем и Хара. Луните се бяха издигнали високо — лъчите им танцуваха по водната повърхност и превръщаха надигащата се в клисурите мъгла в сребрист прах. Лем носеше стомна с кленова медовина.