Тук, в мрака, Майлс осъзна, че не е дошъл да говори с мъртвите. Беше безполезно да се изповядва пред тях, те не можеха да му дадат опрощение. „Но аз ще се доверя на теб, Хара, както някога ти ми се довери.“
— Трябва да ти кажа нещо — рече той.
— Знаех, че нещо не е наред — отвърна Хара. — Надявам се, че не умирате или нещо подобно.
— Не.
— Беше ме страх, че може да е нещо такова. Повечето мутанти не живеят дълго, дори някой да не им пререже гърлото.
— При Воркосиган е обратното. На мен са ми рязали гърлото, но за живот, не за смърт. Това е дълга история и подробностите са секретни, но всичко свърши миналата година в една криокамера. Когато ме разтопиха, получих медицински проблем. После извърших една глупост. И след това втора — излъгах за първата. И ме хванаха. И ме уволниха. Тринайсетгодишни усилия, с един замах хвърлени на вятъра. Подай ми стомната. — Той отпи от сладката течност и я върна на Лем, който я подаде на Хара. — Никога не съм смятал, че на трийсет години ще стана цивилен.
Лунната светлина се вълнуваше по езерната повърхност.
— Това означава ли, че ще прекарвате повече време в областта? — след дълго мълчание попита Хара.
— Възможно е.
— Добре.
— Ти си безмилостна, Хара — изпъшка Майлс. Щурците пееха в гората тиха лунна соната.
— Родната ми майка уби дъщеря ми — надигна се гласът на Хара в мрака, сладък и силен като кленова медовина. И затова я осъдиха пред целия Силви Вейл. Смятате ли, че не зная какво е да те опозорят?
— Защо мислиш, че ти разказвам всичко това?
Тя изчака Лем отново да им подаде стомната.
— Продължете напред. Просто продължете напред. Това е всичко, няма начин да стане по-лесно. Просто продължете напред.
— Какво откриваш от отсрещната страна? Когато продължиш напред?
Хара сви рамене.
— Живот. Какво друго?
— Това обещание ли е?
Тя вдигна от земята едно обло камъче, повъртя го в ръка и го хвърли във водата. Лунните отражения затанцуваха по повърхността.
— Това е неизбежност. Няма лесен път. Няма избор. Просто продължаваш напред.
Излетяха по обяд на другия ден. Очите на Мартин бяха зачервени и подпухнали, лицето му имаше бледозеленикав оттенък, все едно току-що е прелетял през Дендарийската клисура. Той пилотираше много бавно и внимателно, което отлично устройваше Майлс. Момчето не бе много приказливо, но успя да попита:
— Открихте ли каквото търсехте, милорд?
— В тази планина светлината е по-ясна, отколкото където и да било другаде на Бараяр, но… не. Онова, което търсех… вече го няма. — Той се завъртя на седалката и погледна през рамо към отдалечаващите се хълмове. „Тези хора се нуждаят от хиляди неща. Но не и от герой. Поне не от герой като адмирал Нейсмит. А от герои като Лем и Хара.“
Мартин примижа. Навярно точно в момента не оценяваше силната светлина.
— Какво означава „средна възраст“, Мартин? — след малко попита Майлс.
— Хм… — Момчето сви рамене. — Трийсет, предполагам.
— И аз винаги съм смятал така. — Макар веднъж да бе чул графинята да казва, че средната възраст била с десет години повече от възрастта, на която си сега.
— В Академията имах един преподавател — продължи той, когато теренът под тях започна да се снишава — който ни водеше курса по тактическо инженерство. Той казваше, че никога не си правел труда да променя тестовете, за да предотврати преписване, защото макар въпросите да били същите, отговорите постоянно се променяли. Мислех, че се шегува.
— А? — разсеяно попита Мартин.
— Няма значение — въздъхна Майлс. — Просто продължавай напред.
ГЛАВА 12
След като стигнаха в имението и след скромния обяд Майлс се заключи в стаята с комуникационния пулт и се приготви за очаквания порой от съобщения, препратени от Ворбар Султана. Поздравленията за рождения му ден напълно отразяваха характера на изпращача си: сериозни от Грегор и предпазливо иронични от Иван.
Теснолъчевият запис на Марк, пратен от колонията Бета, беше… в стила на Марк. Неговата ирония представляваше несръчна, по-грубовата имитация на Ивановата. Когато се замисли, Майлс осъзна, че на брат му навярно за пръв път му се налага да съчинява поздравление за рожден ден. „Продължавай да се опитваш, Марк, постепенно ще станеш истинско човешко същество.“
Самодоволството му обаче се стопи, когато си помисли, че трябва да прати отговор. Марк очевидно не бе научил новината за уволнението му. Как да му го съобщи, по дяволите, така че брат му да не го приеме като обвинение към себе си? Засега просто щеше да отложи решението на този проблем.