Майлс остави поздравлението от родителите си за накрая. Двамата седяха далеч от записващото устройство, за да попаднат в обектива заедно. Граф Арал Воркосиган беше набит белокос седемдесетинагодишен мъж, облечен в кафяво-сребристата униформа на Дома Воркогиган изглежда, съобщението бе записано през работното му време. Графинята носеше следобедно сако и зелена пола във ворски стил. Червената й, вече прошарена със сиви нишки коса беше прихваната над високото и чело с гребени. Тя бе висока колкото съпруга си и сивите й очи весело проблеснаха.
„Те не знаят. Никой не им е казал.“
— Здравей, мили — започна майка му. — Поздравяваме те, че ставаш на трийсет и все още си жив.
— Да — прибави графът. — Наистина много пъти сме се чудили дали ще успееш. Е, чувстваме се малко уморени, но след сериозно обмисляне на алтернативата все пак сме щастливи. Може и да съм далеч от теб, но всяка сутрин се поглеждам в огледалото и си те спомням по всички тези бели коси на главата ми.
— Не е вярно, Майлс — усмихнато възрази графинята. — Той вече побеляваше, когато се запознахме, тогава беше около четиридесетте. Виж, аз наистина побелях после.
— Липсваш ни — продължи баща му. — Настоявам преди следващата си операция да се отбиеш на Сергияр. Тук стават много неща, важни за бъдещето на Империята. Знам, че ще ти е интересно да ги научиш.
— Ще почерня живота на Саймън, ако не те прати при нас — прибави графинята. — Можеш да му го предадеш от мое име. Алис ми каза, че си на Бараяр за няколко седмици. Защо не ни се обади? От забавления с Иван не ти остават десет минути, за да поговориш с престарелите си родители ли?
Изглежда, лейди Алис също не им бе съобщила дори смекчената версия на лошата новина, а тя обикновено информираше графинята за всички клюки във Ворбар Султана и в двора на Грегор.
— Като стана дума за Алис — продължи майка му, — тя ми каза, че Грегор се запознал с Едно момиче — с главна буква, разбира се. Знаеш ли нещо за това? Познаваш ли я? Трябва ли да сме доволни, или имаме основания за тревога?
— Комарка за императрица — каза граф Воркосиган, някога наричан от политическите си врагове (повечето от които беше надживял) „Касапина на Комар“. — Това определено ще донесе политически усложнения. Но ако след всички тези години Грегор изпълни дълга си и някак си ни даде престолонаследник, аз ще положа всички усилия да го подкрепя. И всички от моето поколение, които сме сред потенциалннте наследници, ще въздъхнем с огромно облекчение. Увери Грегор, че може да разчита на моята подкрепа. — Лицето на графа изразяваше странен копнеж. — Тя мило момиче ли изглежда? Грегор заслужава поне малко лично щастие, за да компенсира всички глупости, които понася заради нас.
— Алис твърди, че е мила — рече графинята, — и аз вярвам на нейната преценка. Макар че не зная дали младата дама съзнава в какво се забърква. Моля те, увери доктор Тоскана, че може да разчита на моята подкрепа, Майлс, каквото и решение да вземе.
— Ако Грегор й предложи, тя със сигурност ще приеме — каза графът.
— Само ако е толкова влюбена, че е изгубила всякакъв инстинкт за самосъхранение — отвърна графинята. — Повярвай ми, трябва да си си изгубил ума, за да се омъжиш за бараярски вор. — Родителите му размениха странни усмивки.
— Хм, да видим — продължи графът. — Какво сме правили ние на трийсет години? Спомняш ли си, Корделия?
— Съвсем смътно. Аз бях в Бетанския астрономически проект и провалих първата си възможност да ме повишат в капитан. На следващата година обаче се възползвах от шанса, иначе никога нямаше да се срещна с Арал и ти нямаше да съществуваш, Майлс, така че сега за нищо на света не бих променила миналото.
— Аз станах капитан на двайсет и осем — самодоволно си спомни графът. Графинята му направи гримаса. — Службата на корабите ми харесваше. Свалиха ме на Бараяр четири-пет години по-късно, когато Ецар и умниците в щаба започнаха да планират анексирането на Комар. — Лицето му отново стана сериозно. — Пожелай успех на Грегор от мое име. Надявам се да успее там… където аз не успях съвсем. Слава Богу, че сега командва новото поколение. — Двамата с графинята се спогледаха и той довърши: — Доскоро, момче. Обаждай се, по дяволите.
— И се пази, моля те — прибави майка му. — И се обаждай, по дяволите. — Силуетите им избледняха и изчезнаха от екрана.
Майлс въздъхна. „Не мога повече да отлагам, наистина.“