Ала успя да го отложи с още един ден като на следващата сутрин накара Мартин да го откара до Ворбар Султана. Мама Кости му поднесе обяд в Жълтия салон — тя очевидно полагаше всички усилия да го прави както трябва, навярно изучаваше новите ръководства или искаше съвети от другите ворски прислужници в района. Той послушно изяде храната, въпреки че му се искаше да вземе чиниите и да се премести при Мартин и майка му в кухнята. Някои страни от ролята на ворски лорд му се струваха невероятно идиотски.
После отиде в стаята си и най-накрая се зае със задачата да съчини писмо до родителите си. Тъкмо изтриваше третия опит — първият се оказа прекалено мрачен, вторият прекалено лекомислен, а третият прекалено изобилстващ на грозни сарказми — когато някой го потърси. Това го зарадва, макар че над видеоплочата се появи братовчед му. Иван бе униформен, явно беше в обедна почивка.
— А, върнал си се. Чудесно — започна той. Това „чудесно“ прозвуча съвсем искрено. — Вярвам, че след кратката почивка сред хълмовете се чувстваш по-добре, нали?
— Донякъде — предпазливо отвърна Майлс. Как Иван толкова скоро бе научил, че е в града?
— Чудесно — повтори братовчед му. — Виж сега, чудех се дали си придвижил въпроса с лечението си? Ходи ли на лекар?
— Не още.
— Поне уговори ли се да те приемат?
— Не.
— Хм. Майка постоянно ме пита. Изглежда, Грегор се е поинтересувал. Казах й, че според мен не си направил нищо, но обещах да проверя. Защо се бавиш?
— Ами… — Майлс сви рамене. — Няма защо да бързам. Не ме изхвърлиха от ИмпСи заради припадъците, а защото фалшифицирах доклада си. Даже докторите да могат да ме излекуват за един ден, това няма да промени нищо. А и те не могат, иначе корабната ми лекарка вече щеше да го направи. — „Илян няма да ме приеме пак. Не може. Това е принципен въпрос, по дяволите, а Илян е един от най-принципните хора на света.“
— Чудех се… дали е защото не искаш да идеш във Военната болница — каза Иван. — Ако не искаш да си имаш работа с военните лекари, напълно те разбирам. Мисля, че е глупаво, но те разбирам. Затова намерих три цивилни клиники, които се занимават с криосъживяване, и изглежда, имат добра репутация. Едната е във Ворбар Султана, другата е в Уейеновия в областта Вордариан, а третата е на Комар, ако смяташ, че близостта до галактическата медицина е преимущество, което ще компенсира враждебното отношение към твоето име. Искаш ли да се свържа с някоя от тях?
Майлс знаеше имената и на трите.
— Не. Благодаря.
Иван озадачено сви устни.
— Знаеш ли… мислех, че това ще е първото нещо, което ще направиш след като ледената баня те извади от мъглата. Че ще скочиш и ще избягаш, както винаги. Никога не съм те виждал да се изправиш пред стена, която, ако не можеш да прескочиш, поне да се опиташ да заобиколиш, подкопаеш или взривиш. Или просто да си блъскаш главата в нея, докато не я събориш.
— Къде да избягам, Иване?
Братовчед му се намръщи.
— При „Дендарии“, разбира се.
— Знаеш, че не мога да го направя. Без официалния си пост в ИмпСи аз ставам ворски лорд, наследник на граф, за Бога, който командва лична армия. Държавен изменник! Веднъж вече сме го преживявали. Ако бях избягал, никога повече нямаше да мога да се завърна. Дадох дума на Грегор, че няма да го направя.
— Нима? Ако не се върнеш, какво общо има думата ти на Воркосиган?
Майлс замълча. Така. Значи в крайна сметка смисълът на присъствието на Иван не се бе изчерпвал само в това да го държи под око. А и да го пази да не избяга.
— Щях да се обзаложа, че ще се чупиш — продължи братовчед му, стига да имаше някой с достатъчно голям достъп до секретна информация, с когото да се басирам. Освен Галени, разбира се, обаче той не си пада по хазарта. Затова си правя оглушки, въпреки че Грегор и майка непрекъснато настояват да те накарам да се лекуваш. Защо да си правя труда? Между другото, с удоволствие ще изгубя този бас. Та кога ще се уговориш да те приемат?
— Скоро.
— Прекалено мъгляв отговор. Искам да ми кажеш нещо конкретно, например: „Днес“. Или може би: „Утре сутринта“.
Иван нямаше да го остави на мира, докато не получеше задоволителен отговор.
— До… края на седмицата — измърмори Майлс.
— Добре — кимна братовчед му. — Ще ти се обадя пак, за да проверя. Чао — засега. — И прекъсна връзката.
Майлс остана втренчен в тъмния видеоекран. Иван имаше право. Откакто го бяха уволнили, не беше направил нищо, за да реши здравословния си проблем.
Той разтърка лицето и очите си и се зае да съчини последователно обяснение за новото си цивилно положение, което да прати на родителите си. Получи се много сковано и плоско, още по-лошо от поздравлението на Марк, но не искаше да отлага повече. Майлс го записа и го прати. Но не по теснолъчевия канал, а с обикновена поща — само го обозначи като „Лично“.