Нямаше начин. Със сигурност щеше да пропусне някоя дребна подробност в другите файлове и аналитиците на Илян щяха да забележат.
Не че в другите части имаше много моменти, свързани с този кратък инцидент. Нямаше да е толкова трудно да прегледа целия доклад.
„Лоша идея.“
И все пак… щеше да е интересна проверка. Някой ден можеше да се озове на мястото на четящите, не дай си Боже. С образователна цел щеше да е полезно да види до каква степен може да ги манипулира. От любопитство, той записа целия доклад, копира го и започна да коригира копието. Какви незначителни промени бяха необходими за изтриването на такъв позор за един оперативен агент?
Отне му само двадесетина минути.
Майлс прегледа резултата. Майсторска работа. Чак му се пригади. „За това могат да ме уволнят.“
„Е, само ако ме хванат.“ Целият му живот сякаш се основаваше на този принцип — бягство от наемни убийци, лекари, правилника на Службата, ограниченията на ворския му ранг… бягство от самата смърт. „Мога да изпреваря дори теб, Илян.“
Той се замисли за независимите наблюдатели на Илян в „Дендарии“. Единият се намираше в основните сили на флота, вторият бе свързочен офицер на „Ариел“. Нито един не беше на борда на „Перегрин“, нито във взводовете, нито един не можеше да оспори твърденията му.
„Не е зле да обърна малко повече внимание на това.“ Майлс засекрети коригирания вариант и го записа при оригинала. После се протегна, за да облекчи болката в гърба си. Такива бяха последствията от канцеларската работа.
На вратата се позвъни.
— Да?
— Баз и Елена — разнесе се по интеркома женски глас.
Той изчисти комуникационния си пулт, облече униформената си куртка и натисна бутона за отключване на вратата.
— Влезте. — После се завъртя на стола си и се поусмихна.
Баз беше комодор Баз Джесек, главен инженер на флота и първи заместник на Майлс. Елена бе капитан Елена Ботари-Джесек, съпруга на Баз и в момента командир на „Перегрин“. Двамата бяха сред малцината бараярци в „Дендарии“ и знаеха всичко за двете самоличности на Майлс като адмирал Нейсмит, бетански наемник, и лейтенант лорд Майлс Воркосиган, таен оперативен агент на бараярската ИмпСи. Длъгнестият оплешивяващ Баз беше с него още от самото начало, дезертьор, когото Майлс бе прибрал и (според собственото му мнение) превъзпитал. Елена… беше съвсем друг въпрос.
Тя бе дъщеря на бараярския му телохранител, отгледана в имението на граф Воркосиган и приемна сестра на Майлс. Лишена от право да служи в бараярските въоръжени сили заради пола си, Елена копнееше да постъпи в армията. Майлс беше намерил начин да изпълни желанието й. Сега тя бе истински войник, стройна и висока като мъжа си в стегнатата си сива униформа. Прихваната над ушите й, тъмната и коса обрамчваше светлото й скулесто лице и будните й тъмни очи.
Животът им можеше да тръгне в съвсем друга посока, ако някога беше отговорила с „Да“ на пламенното, смутено предложение на Майлс да стане негова жена. Тогава и двамата бяха на осемнадесет. Къде ли щяха да са сега? Да водят разкошен живот на ворски аристократи в столицата? Дали щяха да са щастливи? Или щяха да си омръзнат и да съжаляват за пропуснатите възможности? Не, дори нямаше да знаят какво са пропуснали. Може би щяха да имат деца… Майлс се отърси от тези мисли. Непродуктивно.
И все пак някъде, дълбоко потискано в сърцето му, нещо все още чакаше. Елена изглеждаше щастлива със съпруга си. Но наемническият живот — както той знаеше от собствен опит — криеше много рискове. Някой вражески изстрел можеше да я превърне в скърбяща вдовица, очакваща утеха… само че Елена участваше в повече битки от Баз. Като коварен план, изплуващ нощем от тъмните кътчета на ума му, тези мисли имаха един съществен недостатък. Е, не можеше да го избегне. Обаче можеше да отвори уста и да каже нещо адски глупаво.
— Привет, приятели. Разполагайте се. С какво мога да ви бъда полезен? — весело попита Майлс.
Елена се усмихна в отговор и двамата седнаха от другата страна на комуникационния пулт. В поведението им имаше нещо необичайно официално. Баз даде знак на Елена да започне.
— Добре ли се чувстваш вече, Майлс? — попита тя.
— А, да. Нищо ми няма.
— Чудесно. — Тя дълбоко си пое дъх. — Милорд… — Фактът, че се обръща към него с бараярската му титла, бе още един сигурен признак, че предстои нещо необикновено. — …ние искаме да подадем оставка. — Смутената й усмивка стана още по-широка, сякаш току-що беше казала нещо изключително приятно.
Майлс едва не падна от стола.
— Какво? Защо?
Елена погледна Баз и той взе думата.
— Получих предложение за инженерска работа в един орбитален док на Ескобар. Заплатата е достатъчна и за двама ни.