— Иска ми се да е така. Но не е. Преценката му беше абсолютно правилна. Точно според неговите принципи.
— Тогава кога е започнало? Важно е.
— Да. И аз се чудя. Всички останали също ще се питат, сигурен съм. Ще трябва да почакаме да ни кажат лекарите от ИмпСи. И като стана дума, няма ли някаква информация каква е причината за този проблем?
— Не съм чул нищо. Но предполагам, че ще трябва да повикат специалисти.
Мартин най-после се появи с чашите им и Галени реши да остане за вечеря, което видимо обезпокои младежа. Тъй като Мама Кости ги нагости богато, Майлс си помисли, че Мартин е трябвало да се откаже от порцията си в полза на гостенина и да се задоволи със сандвичи. Все пак, тъй като знаеше какво разбира тя под „бърза закуска“, Майлс не изпитваше угризения.
Тази сутрин готическите фигури над страничния вход на щабквартирата на ИмпСи изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се пръснат от вътрешното напрежение на зловещите си тайни. И израженията на хората, покрай които минаваше, напомняха на лицата на гранитните фигури. Дежурният ефрейтор на пропуска го погледна, премигна и попита:
— Какво обичате, господине?
— Аз съм лорд Воркосиган. Искам да се видя със Саймън Илян.
Дежурният провери на комуникационния си пулт.
— Нямате уговорена среща, милорд.
— Просто се отбих да го посетя. — И дежурният, и всички останали трябваше да знаят, че Илян отсъства, поне защото със сигурност ги бяха уведомили, че в момента техен шеф е Хароче. — В клиниката. Дайте ми пропуск, моля.
— Не мога да го направя, милорд.
— Можете, разбира се. Това ви е работата. Кой е дежурният офицер днес?
— Майор Жарле, милорд.
— Добре. Той ме познава. Обадете му се и поискайте разрешение.
След две минути на комуникационния пулт се появи лицето на Жарле.
— Да?
Ефрейторът му предаде искането на Майлс.
— Струва ми се, че не е възможно, милорд — колебливо каза офицерът. Майлс въздъхна.
— Обадете се на шефа си… не, по дяволите, ще минат най-малко трийсет минути, докато се изкачим по цялата командна верига. Хайде да съкратим процедурата, а? Не ми е приятно да го безпокоя точно сега, когато несъмнено има ужасно много работа, по просто се обадете на генерал Хароче.
Жарле очевидно също нямаше желание да досажда на началника си, но не можеше да отпрати просто така един ворски лорд. Само след десет минути се свързаха с Хароче много бързо при тези обстоятелства.
— Добро утро, господин генерал — каза той. — Дойдох да видя Саймън.
— Невъзможно — изсумтя Хароче.
— Невъзможно е само ако е мъртъв — остро отвърна Майлс. — Струва ми се, искате да кажете, че вие не желаете да го позволите. Защо?
Хароче се поколеба.
— Ефрейтор, спуснете звукоизолиращия конус и отстъпете за момент мястото си на лорд Воркосиган, моля.
Мъжът се подчини и над комуникационния пулт и стола падна конична сянка.
— Откъде научихте? — подозрително попита генералът. Майлс повдигна вежди и незабавно превключи на скорост.
— Безпокоях се. След като не ми се обадихте и не отговорихте на съобщенията ми, позвъних на Грегор.
— О! — въздъхна Хароче. Подозрителността му отстъпи мястото си на обикновено раздразнение.
„За малко“ — помисли си Майлс. Ако Хароче все още не бе съобщил на императора, можеше да си навлече сериозни неприятности, а навярно и на Галени.
— Искам да видя Илян.
— Илян може би дори няма да ви познае — след дълго мълчание отвърна генералът. — Бълва секретна информация с невероятна скорост и се наложи да поставя охрана с изключителен достъп до секретни материали.
— И какво от това? Аз имам изключителен достъп до секретни материали. — По дяволите, самият той беше секретен материал.
— Категорично не. Достъпът ви сигурно е бил анулиран, когато ви… пенсионираха.
— Можете да проверите. — Господи! Сега Хароче имаше достъп до всички файлове на Илян и можеше да открие истината за уволнението му. Надяваше се, че генералът няма време за такива проверки.
Хароче го изгледа с присвити очи, набра нещо на комуникационния си пулт, а после изненадано каза:
— Достъпът ви все още не е анулиран.
— Видяхте ли?
— Илян сигурно просто да е забравил. Може би още тогава е започнал да… Е, тогава аз ще го анулирам.
„Не можете!“ Майлс сподави гневния си изблик. Можеше, разбира се. Той погледна Хароче. Какво да прави? Да изхвърчи от ИмпСи с вика: „Сега ще те издам на батко!“ Не. Грегор бе коз, който можеше да изиграе само веднъж, и то при крайна необходимост. Той въздъхна и овладя гнева си.
— Господин генерал, благоразумието е едно, но параноята, която не може да различи приятеля от врага, е съвсем друго нещо.