ГЛАВА 15
Седмицата се точеше мъчително. Ежедневните кратки информации на Грегор отначало изглеждаха нормално, но постепенно стана ясно, че няма никакъв напредък.
— Винаги си бил нетърпелив, Майлс — отбеляза императорът. — Нищо не ти се струва достатъчно бързо.
— До абсолютно никакви заключения ли не са стигнали още?
— Лекарите изключват възможността да е получил удар.
— Те изключиха възможността да е получил удар още първия ден. А после? Ами чипът?
— Очевидно има известни данни за повреда на чипа.
— И това беше ясно още от самото начало. Каква повреда? Кога? Как? Защо? Защо се мотаят толкова?
— Все още изключват други неврологични проблеми. И психологически. Явно не е лесно.
— Не вярвам на версията за психоза — навъсено измърмори Майлс. — Чипът прекалено дълго е функционирал, без да даде странични ефекти.
— Ами… изглежда, че тъкмо това е въпросът. Никой друг не е бил толкова дълго с подобен неврален чип. Няма база за сравнение. Той е първият. Не се знае какво е въздействието на трийсет и пет години памет върху личността. Може би ще открием.
— Все пак смятам, че откриването трябва да стане по-бързо.
— Правят каквото могат, Майлс. Просто трябва да чакаш като всички нас.
— Да, да…
Грегор прекъсна връзката. Майлс впери невиждащи очи в празното пространство над видеоплочата. Проблемът с обобщената информация беше, че винаги е ужасно мъглява. Истината се криеше в подробностите, в суровите данни, там бяха всички малки податки, които подхранваха интуитивното дяволче, докато то не станеше силно и понякога не се превърнеше в истинска теория или дори в доказателство.
На следващата сутрин лейди Алис Ворпатрил се завърна от официалното си пътуване до Комар и още същия следобед се обади на Майлс. Той се приготви за връхлитането на нови социални задължения — някакъв потискан вътрешен глас надаваше вик: „Пази се!“ и той безуспешно търсеше къде да се скрие.
Но вместо това първите й думи бяха:
— Майлс, откога знаеш за тези ужасни глупости със Саймън?
— Хм… от няколко седмици.
— И нито един от трима ви ли, идиоти такива, не се сети, че някой трябва да ме информира?
Идиоти… Иван, Майлс и… Грегор? Тя наистина беше вбесена.
— Не можеше да направиш нищо. Тъкмо беше заминала за Комар. А и вече имаше изключително важна задача. Е, признавам, че поне аз не се сетих.
— Глупаци — Изсумтя лейди Алис. Кафявите й очи хвърляха искри.
— Между другото, как вървят нещата? На Комар.
— Не чак толкова добре. Родителите на Лайза са доста загрижени. Направих каквото можах, за да успокоя страховете им, като се има предвид, че според мен те до голяма степен са съвсем основателни. Помолих майка ти да се отбие по пътя за насам и пак да поговори с тях.
— Кога се прибира майка ми?
— Скоро, надявам се.
— Хм… сигурна ли си, че тя е най-подходяща за тази работа? Понякога е ужасно пряма в мнението си за Бараяр. И не винаги е тактична.
— Вярно, но е абсолютно честна. И има способността да представя даже най-странните неща като съвършено нормални, поне докато ти говори. Хората винаги се съгласяват с нея и после цял месец се чудят как се е случило. Във всеки случай аз изпълних всичките си задължения на Баба.
— В такъв случай… сватбата на Грегор ускорява ли се, или се отлага?
— А, ускорява се, разбира се. Но има разлика между набързо претупаната и отлично подготвената работа. Трябва да разчитаме на добрата воля на всички. — Тя се намръщи. — Като стана дума за добра воля, казаха ми, че Саймън бил в клиниката на ИмпСи, и аз естествено веднага отидох да го видя. Онзи идиотски генерал, как му беше името, отказа да ме пусне!
— Хароче ли? — попита Майлс.
— Да, той. Не е вор и му личи. Не можеш ли да направиш нещо, Майлс?
— Аз!? Нямам никаква власт.
— Но си работил с тези, тези… хора дълги години. Предполагам, че ги разбираш.
„Аз съм от ИмпСи“ — веднъж бе казал той на Ели Куин. Гордееше се, че е от тази могъща организация, сякаш се беше сраснал с нея в нещо като киборг. Е, вече го бяха ампутирали от ИмпСи и Службата, изглежда, се справяше без него със съвършено безразличие.
— Вече не работя там. А дори да работех, пак щях да съм обикновен лейтенант. Лейтенантите не заповядват на генерали, даже да са вор. Хароче не пуска при Илян и мен. Мисля, че трябва да поговориш с Грегор.
— Току-що приказвахме. Отговорите му бяха влудяващо мъгляви.
— Може би не е искал да те разстройва. Доколкото разбрах, Илян е в много обезпокоително психическо състояние — не познава никого и така нататък.
— Че как ще познае някого, щом не пускат близките му при него?