— Логичен въпрос. Виж, нямам намерение да защитавам Хароче. Самият аз съм адски ядосан.
— Явно не си достатъчно ядосан — изсумтя лейди Алис. — Хароче имаше дързостта да ми каже — на мен! — че това не било гледка за дама. Попитах го какво е правил той по времето на Войната на Вордариан. — Гласът й се провлачи в тихо съскане. Майлс не бе сигурен, но му се стори, че долавя войнишка ругатня. — Разбирам, Грегор смята, че ще му се наложи още дълго да работи с Хароче. Той не го каза с толкова много думи естествено, обаче Хароче явно го е убедил, че все още не се е стабилизирал на новия си пост достатъчно, за да търпи намеса от страна на такива опасни неупълномощени личности като мен. Саймън никога не е изпитвал такива опасения. Ще ми се Корделия вече да беше тук. Тя винаги по добре от мен се е справяла с такива мъжкарски лигавщини.
— В известен смисъл — спомнил си за съдбата на Вордариан в ръцете на майка му, отвърна Майлс. Но лейди Алис имаше право: Илян винаги се беше отнасял към нея като към ценен, макар и различен член на поддържащия императорски екип. Новият, строго професионален порядък на генерала навярно я бе шокирал. — Хароче напълно е в състояние да убеди Грегор. Той изцяло контролира информацията, която достига до него. — Не че това беше нещо ново. Ала Майлс никога не се бе безпокоил, когато Илян определяше кой какво да научи.
Алис повдигна тъмните си вежди, но не отговори. На фона на замислено намръщеното й чело мълчанието стана… неловко.
За да поправи впечатлението, предизвикано от непредпазливите му думи, той весело каза:
— Можеш да обявиш стачка. Никаква сватба, докато Грегор не извие ръцете на Хароче.
— Ако скоро не се направи нещо разумно, спокойно бих могла да послушам съвета ти.
— Пошегувах се.
— Аз — не. — Тя отсечено кимна и прекъсна връзката.
Малко след разсъмване на следващата сутрин Мартин предпазливо събуди Майлс.
— Хм… милорд? Имате посетител.
— По това време? — Маилс се прозя. — Кой е?
— Лейтенант Ворберг. Пак някой от вашите сухари от ИмпСи, предполагам.
— Ворберг ли? — премигна Майлс. — Тук? Сега? Защо?
— Питайте него.
— Добре, Мартин. Хм… нали не си го оставил да виси сам на стълбището?
— Не, поканих го в голямата стая в източното крило.
— Втората гостна. Чудесно. Кажи му, че идвам веднага. Направи му кафе. Занеси го на табла с две чаши и с всичко останало, както си му е редът. Ако в кухнята има от ония сладки на майка ти, сложи ги в кошничка или в нещо друго и също ги занеси в гостната, нали? Добре.
Майлс навлече първите риза и панталони, които му попаднаха подръка, и изтича бос по витото стълбище, после зави наляво и мина през още три стаи, докато стигне до Втората гостна. Мартин беше свалил калъфа на един от столовете и го бе оставил на пода. Между пролуките на тежките завеси се процеждаха слънчеви лъчи. В ъгъла, в който седеше Ворберг обаче, почти не проникваше светлина. Лейтенантът носеше зелена униформа, но лицето му изглеждаше посивяло от наболата брада. Той уморено се намръщи.
— Добро утро, Ворберг — с предпазлива любезност поздрави Майлс. — Какво ви води толкова рано тук?
— За мен е късно — отвърна лейтенантът. — Току-що свърши нощното ми дежурство.
— Значи са ви намерили работа, а?
— Да. Командвам нощната охрана на клиниката.
Майлс седна на един от покритите с калъфи столове, внезапно разсънен и без кафе. Ворберг охраняваше Илян? Но разбира се, като куриер, той вече имаше необходимия достъп до секретни материали. Тъй като в момента беше свободен, спокойно можеха да го използват за физически лека, макар и психически натоварваща работа. И бе… външен човек в щаба. Нямаше близки приятели, с които да споделя случайно научени тайни.
— О? Какво става? — небрежно попита Майлс.
— Проявявате много лоши маниери, Воркосиган — напрегнато, почти ядосано каза Ворберг. — Особено при тези обстоятелства. Илян години наред ви е бил като баща. Предадох съобщението поне четири пъти. Защо не дойдохте?
Майлс се вцепени.
— Простете ми, но изглежда, съм пропуснал нещо. Какво… бихте ли ми казали точно какво става? Откога охранявате клиниката?
— От първата нощ, в която го докараха. Беше адски грозно. Когато не е упоен, той не престава да бъбри. Когато е упоен, пак бъбри, но нищо не му се разбира. Лекарите почти непрекъснато го държат вързан. Като че ли мислено се скита в миналото, но от време на време, изглежда, се връща в настоящето. И тогава пита за вас. Отначало реших, че иска да види баща ви, но определено става въпрос за вас. „Майлс — казва той. — Доведи ми тоя идиот тук.“ И: „Още ли не си го открил, Ворберг? Не можеш да сбъркаш тоя свръхактивен дребен лайнар“. Извинявам се, това са точните му думи — прибави лейтенантът.