— Познавам стила му — каза Майлс и се прокашля. — Съжалявам. За пръв път чувам за това.
— Невъзможно! Вече за четвърти или пети път съобщавам в доклада си.
Грегор не би пропуснал да му го предаде. Явно изобщо не подозираше. Някой от командирите на Ворберг бе задържал информацията. „Ще открием кой. О, да, ще открием.“
— На какво лечение или изследвания го подлагат?
— Не знам. По време на моята смяна не става почти нищо.
Двамата замълчаха, докато Мартин им поднасяше кафе и кифлички върху тавата за печене вместо върху табла. „Отбележи си го за Краткия курс за икономи. Шести урок: «намиране на прибори за сервиране.»“ Майлс си взе кифличка и бодро се усмихна. Ворберг посрещна странното обслужване с изненадано премигване, но с благодарност отпи от кафето. После отново се намръщи, този път по-замислено.
— Нощем чувам от него много странни неща. Преди действието на успокоителните да отслабне и той отново да започне да буйства.
— Да. Представям си. Знаете ли защо Илян иска да ме види?
— Не точно. Дори когато е с най-ясно съзнание, думите му звучат страшно объркано. Но започвам да изпитвам адски неприятното чувство, че проблемът наполовина е в мен. Тъй като не знам предисторията, не мога да разбера почти нищо. Обаче разбрах, че не сте никакъв куриер.
— Не. Секретни операции. — По страничната облегалка на стола му пълзеше слънчев лъч и обагряше в червено кафето в тънката чаша.
— Строго секретни операции — без да откъсва очи от него, каза Ворберг.
— Извънредно секретни.
— Не съм съвсем наясно защо ви е уволнил…
— О! — Майлс мрачно се усмихна. — Някой ден наистина трябва да ви разкажа. Не ви излъгах за онази иглена граната. Това просто не е всичко.
— Понякога той, изглежда, не знае, че ви е уволнил. Но понякога си спомня. И дори тогава пак пита за вас.
— Докладвахте ли лично на генерал Хароче?
— Да. Два пъти.
— Той какво каза?
— „Благодаря, лейтенант Ворберг.“
— Разбирам.
— Аз обаче — не.
— Хм… всъщност и аз не разбирам всичко. Но мисля, че мога да открия. Хм… мисля, че е най-добре този разговор да остане в тайна.
Ворберг присви очи.
— Така ли?
— Ако някой ви пита, приказвали сме само онзи път, на стълбището.
— И точно каква е ролята ви в наемниците от Дендарии, Воркосиган?
— В момента никаква.
— Вие от секретните операции винаги сте били най-противните гадняри, така че дори не зная дали да ви вярвам. Но ако сте откровен с мен… радвам се, че не сте изоставили васал на баща си. Малцина от нас все още ги е грижа за… за… не знам как да се изразя.
— За честта на вор — предложи Майлс.
— Да — каза лейтенантът. — Точно така.
— Адски сте прав, Ворберг.
След един час Майлс влезе през страничния портал на щабквартирата на ИмпСи. От изток се трупаха облаци и във въздуха се носеше мирис на дъжд. Тази сутрин сградата изглеждаше особено грозна.
Първата грижа на Хароче беше била да обгради Илян с офицери, които имаха изключителен достъп до секретни материали. Нито дума за лекари с изключителен достъп до секретни материали, санитари или, Боже опази, най-добрите възможни специалисти. Той се отнасяше към Илян по-скоро като към затворник, отколкото като към пациент. Затворник на собствената си организация — дали Илян усещаше тази ирония?
Дали генералът бе параноичен и глупав по рождение, или временно беше изпаднал в паника от новите си отговорности? Ако бе глупав, нямаше да се издигне толкова високо, но новата ситуация го беше изненадала. Той бе започнал кариерата си като военен полицай. Като заместник-началник и по-късно началник на вътрешния отдел, генералът беше работил главно с военни. Илян бе лицето на ИмпСи и имаше достъп до императора и ворските лордове, знаеше всички неписани и понякога непризнати правила на ворската система. Неговото отношение към Алис Ворпатрил например беше изключително фино и му осигуряваше информация за по-затворената част на ворското общество в столицата. При първата си среща с нея Хароче дълбоко бе обидил потенциален съюзник, сякаш фактът, че името й не фигурира в списъка на служителите в организацията, означаваше, че тя не притежава никаква власт.
Ала що се отнасяше до параноята, Майлс трябваше да признае: Илян знаеше най-строго пазените бараярски тайни от последните три десетилетия и беше цяло чудо, че мозъкът му отдавна не се е разтопил. Не можеха да го пуснат да обикаля по улиците. Предпазливостта на Хароче всъщност бе препоръчителна, но трябваше да е съчетана с повече… какво? Уважение? Любезност? Скръб?