Никога не бе носил всичките си ордени, отчасти защото четири пети от тях бяха свързани със секретни операции (какво удоволствие можеш да изпиташ от медал, за който нямаш право да разказваш?) и отчасти защото… защо? Защото бяха принадлежали на адмирал Нейсмит ли?
Той грижливо ги закачи в съответния ред на кафявата куртка. Ордените за лош късмет като онзи на Ворберг запълваха цял ред и половина. Първият му медал беше от вервейнското правителство. Последният с голямо закъснение бе получен по скокова поща от благодарния Марилак. Той обичаше секретните операции — бяха го отвеждали на толкова странни места. Имаше пет бараярски имперски звезди от различен метал в зависимост по-скоро от това колко пот е пролял Илян в щаба на ИмпСи по време на съответната операция, отколкото колко кръв е пролял Майлс на фронтовата линия.
Поколеба се, после окачи на шията си пъстрата панделка със златния сетагандански Орден за заслуги. Майлс може би беше един от малцината войници в историята, награждавани и от двете страни в една и съща война… макар че, честно казано, последното отличие бе дошло по-късно и всъщност принадлежеше на лорд Воркосиган, а не на дребничкия адмирал.
Когато закачи всички ордени, ефектът беше почти безумен.
Никога не бе съзнавал колко са много, докато отново не ги беше извадил. Не, не отново. За пръв път.
„Нека се виждат всичките.“ Мрачно усмихнат, той облече бялата копринена риза, обу кафявите панталони със сребърни лампази и лъскавите ботуши за езда, сложи си избродираните със сребро тиранти и тежката куртка. Накрая закачи на колана си дядовия си кинжал с печата на Воркосиган на ефеса. Вчеса се и отстъпи назад, за да се погледне в огледалото.
Потънал в ръчното си четящо устройство, Мартин вдигна поглед и удивено ахна.
— Докарай колата на входа — нареди Майлс.
— Къде отиваме, милорд?
— В императорската резиденция. Имам среща.
ГЛАВА 16
Грегор го прие в кабинета си в северното крило. Седеше зад комуникационния си пулт и вдигна глава едва когато майордомът съобщи за пристигането на Майлс и се оттегли. Императорът изключи холограмата и се обърна към дребния, облечен в кафява униформа мъж.
— Майлс, какво е цялото това бърза… О, Господи! — Грегор се сепна и повдигна вежди. — Никога не съм те виждал да идваш като ворски лорд.
— Налага се. Залагам… — по-рано щеше да каже „сребърните си очи“ — … каквото искаш, че Хароче не ти съобщава всичко за Илян.
— По необходимост всичките му доклади са обобщени — отвърна императорът.
— Значи и ти си го усетил. Някога да ти е споменавал, че Илян иска да ме види?
— Не… Откъде знаеш?
— От… как да се изразя? От сигурен анонимен източник.
— Колко сигурен?
— Да речем, достатъчно.
— Доколкото знам, в момента Илян е… е, честно казано, направо не бил на себе си. Искал много непрактични неща. Например атака със скокови кораби срещу Центъра на Хеген, за да предотврати въображаемо нашествие.
— Това нашествие не е въображаемо. Поне не беше.
— Да, преди десет години. Откъде знаеш, че пак не е бълнувал?
— Тъкмо това е проблемът. Не мога да преценя, защото не ми позволяват да го видя. Никой не го е виждал. Вече си разговарял с лейди Алис, нали?
— Хм, да.
— Хароче ме спря на два пъти. Сутринта ми заяви, че ако продължа да му досаждам, щял да нареди да ме зашеметят.
— Много ли му досаждаше?
— Можеш да поискаш — ако бях на твое място, щях да го направя — запис на последния ни разговор от комуникационния пулт на Хароче. Може да ти се стори забавен. Виж, Грегор, аз имам право да видя Илян. Не като негов бивш подчинен, а като син на баща си. Ворски дълг, който няма нищо общо с военната йерархия на ИмпСи. За техен ужас, несъмнено, обаче това си е техен проблем. Подозирам… не знам какво подозирам. Но не мога да седя със скръстени ръце.
— Смяташ ли, че има нещо тъмно?
— Не непременно — бавно каза Майлс. — Но понякога глупостта може да доведе до същия резултат като злонамереността. Ако този проблем с чипа е нещо като моята криоамнезия, Илян сигурно преживява истински ад. Да се изгубиш в собствената си глава… никога през живота си не съм бил толкова самотен. И никой не дойде при мен, докато не се появи Марк. В най-добрия случай Хароче допуска грешка поради нервност и неопитност и трябва внимателно или не чак толкова внимателно да бъде поправен. В най-лошия случай и на теб трябва да ти е минавала през ума вероятността за саботаж. Въпреки че не си разговарял много за това с мен.