— Аз… аз… не знаех, че не сте доволни от възнагражденията си. Ако става дума за пари, можем да уредим нещо.
— Не става дума за пари — отвърна Баз.
Тъкмо от това се боеше. Не, щеше да е прекалено лесно…
— Искаме да подадем оставка и да създадем истинско семейство — довърши Елена.
Какво толкова имаше в това просто, рационално обяснение, че напомняше на Майлс за момента, в който иглената граната пръсна гърдите му по паважа?
— Хм…
— Като офицери от „Дсндарии“ — продължи тя, — можем просто да отправим съответното предварително предупреждение и да напуснем, разбира се. Но като ваши васали, трябва да ви помолим да ни освободите от задълженията ни като Извънредна милост.
— Хм… не съм… не съм сигурен, че флотът е готов едновременно да изгуби днамата си старши офицери. Особено Баз. Когато отсъствам, а това се случва през половината време, аз разчитам на него не само за техническата част, но и да държи нещата под контрол. Да се грижи частните договори да не накърняват бараярските интереси. Да знае… всички тайни. Не виждам как бих могъл да го заменя.
— Първият ми заместник е готов за повишение — увери го Баз. — Чисто технически, той е по-добър от мен. И по-млад, както знаеш.
— И всеки знае, че от години подготвяш Ели Куин за командир — продължи Елена. — Крайно време е да я повишиш. Мисля, че миналата година тя доказа способностите си.
— Тя не е… бараярка. Илян може да се заяде за това — все още се колебаеше Майлс. — За толкова важен пост.
— Досега не е имал нищо против. Вече я познава достатъчно добре. Повечето агенти на ИмпСи също не са бараярци.
— Сигурни ли сте, че искате официално да напуснете? Искам да кажа, наистина ли се налага? Не е ли достатъчно да си вземете безсрочен отпуск?
Елена поклати глава.
— Родителството… променя хората. Не знам дали ще искам да се върна.
— Мислех, че армията те привлича. Че копнееш за това с цялото си сърце, повече от всичко. Като мен. — „Имаш ли представа, че всичко това е заради теб, само заради теб?“
— Така беше. Но вече… не. Зная, че за теб „достатъчно“ не значи нищо. Съмнявам се, че и най-невероятните успехи някога ще ти стигнат.
„Защото душата ми е толкова пуста…“
— Но… през цялото ми детство, през цялата ми младост Бараяр ми е набивал в главата, че да си войник е най-важното на света. И че никога няма да съм важна, защото никога не мога да стана такава. Е, аз доказах, че Бараяр греши. Бях войник, при това адски добър.
— Вярно е…
— И сега се питам в какво друго е сгрешил Бараяр. Например кое е най-важното на света и кой е истински важен. Когато миналата година ти беше в криостаза, прекарах много време с майка ти.
— О! — По време на пътуване до родния свят, на който някога се бе заклела никога да не стъпи, да…
— Много разговаряхме. Винаги съм смятала, че й се възхищавам, защото на младини е участвала в Ескобарската война на страната на колонията Бета преди да емигрира и да се омъжи за баща ти. Но веднъж тя ми разказа каква е била някога. Астрокартограф и учен, капитан на кораб и военнопленничка, съпруга, майка и политичка… списъкът продължава до безкрай. Нямало начин да предполага, каза ми майка ти, каква щяла да стане после. И аз си помислих… искам да съм такава. Да съм като нея. Не само едно нещо. Искам да открия още какво мога да бъда.
Майлс крадешком погледна Баз, който се усмихваше, горд от жена си. Това решение несъмнено се дължеше на нейната воля. Той бе неин покорен роб. Всичко, каквото казваше тя, се отнасяше и за него. Пфу!
— Не смяташ ли… че после може да поискаш да се върнеш?
— След десетина-двайсет години ли? — попита Елена. — Мислиш ли, че наемниците от Дендарии все още ще съществуват? Не. Смятам, че никога няма да поискам да се върна. Ще поискам да продължа нататък. Вече съм убедена.
— Но ще имаш нужда от някаква работа. От нещо, в което да прилагаш способностите си.
— Мислех да стана капитан на търговски кораб. Така ще използвам всичките си умения, освен да убивам хора. До гуша ми дойде от смърт.
— Сигурен съм… че ще си блестяща, с каквото и да се занимаваш. — За миг Майлс обмисли възможността да откаже да ги освободи. „Не, не можеш да си идеш, трябва да останеш при мен…“ — Технически погледнато, вие разбирате, че мога да ви освободя само от „Дендарии“. Не мога да ви освободя от васалната ви клетва, както император Грегор не може да ме освободи от ворската ми титла. Не че не можем… просто да забравяме за съществуването си за дълги периоди.
Елена му отправи мила усмивка, която му напомни за майка му, сякаш тя виждаше цялата ворска система като халюцинация. Като законна фантазия, която може да се променя по желание.