— Милейди — кимна й той. Последвалият жест с ръка можеше да се разтълкува или като небрежно отдаване на чест, или като отмятане на кичур от челото, нюансът беше трудно различим. — Преразгледах искането ви за достъп в клиниката на ИмпСи. Скоро Илян може би ще бъде подложен на операция. Ще съм ви лично задължен, ако се съгласите да дойдете тук и да постоите при него. Изглежда, че познатите лица му помагат… да остане спокоен с по-малко успокоителни.
Алис вирна брадичка.
— Още вчера ви го казах!
— Да, милейди — призна Хароче. — И имахте право. Може ли да пратя кола да ви вземе? И кога?
— В този случай ще бъда готова след петнайсет минути.
Майлс се зачуди дали генералът съзнава какво означава това. Понякога за една дама от висшето ворско общество нямаше да са достатъчни и петнадесет часа да се приготви за излизане.
— Благодаря ви, милейди. Мисля, че това много ще му помогне.
— Аз ви благодаря, господин генерал. — Тя се поколеба. — Благодаря и на лорд Воркосиган. — И прекъсна връзката.
— Господи! — криво се усмихна Хароче. — Наистина е проницателна.
— Една от най-добрите в тази област.
— Чудя се как лорд Иван… хм, добре. Как се представих, милорд ревизор? „Изключително.“
— Благородно извинение. Тя трябваше да го приеме. Няма да съжалявате.
— Колкото и да ви е трудно да го проумеете, като се има предвид вашето отношение към повечето ви командири — Хароче почука по комуникационния си пулт; точно кои файлове бе отворил? — аз наистина искам да постъпя по възможно най-добрия начин. Не е достатъчно да изпълня дълга си. По-ниските равнища на йерархията са пълни с хора, които просто си изпълняват дълга и нищо повече. Знам, че не съм изтънчен човек… никога не съм бил…
— Нито пък предшественикът на Илян, капитан Негри, както съм чувал — отбеляза Майлс.
Хароче мрачно се усмихна.
— Най-вероятно никога няма да имам маниерите на Илян. Но ще направя всичко възможно да върша също толкова добра работа.
— Благодаря, господин генерал.
Той се върна в клиниката, за да замени Иван. Завари го все още да седи до Илян, макар и на известно разстояние. Братовчед му измъчено се усмихваше и нервно потропваше с крак.
Когато видя Майлс, Иван припряно се изправи и се приближи до вратата.
— Слава Богу! Крайно време беше да се върнеш.
— Как е?
— Ти как мислиш? Разбирам защо са го упоявали, дори да не се беше опитвал да им откъсне главите. Просто за да не се налага непрекъснато да го слушат. Майлс, това е кошмар!
— Да, знам — въздъхна Майлс. — Обаче повиках помощ. Помолих майка ти да дойде и да поседи при него.
— О! — възкликна Иван. — Чудесна идея. Във всеки случай, по-добре тя, отколкото аз.
Майлс се усмихна.
— Не се ли боиш, че ще й е малко тежко?
— Тя е издръжлива.
— По-издръжлива от теб ли?
— Ще се справи — малко отчаяно обеща Иван.
— Почини си, братовчеде.
— Да. — И без да чака втора покана, Иван хукна към вратата.
— А, Иване!
Братовчед му спря и го изгледа подозрително.
— Да?
— Благодаря.
— Няма нищо.
Майлс си съблече куртката, преметна я на облегалката на стола, нави ръкавите на копринената си риза и седна. Отначало Илян просто не му обръщаше внимание, после озадачено го погледна и след миг лицето му се проясни. И отново се започна: „Майлс, какво правиш тук?… Саймън, изслушай ме. Чипът ти се повреди…“
И така нататък.
Все едно да говориш на човек с раздвоена самоличност. Тридесетгодишният Илян отстъпи мястото си на четиридесет и шест годишния — и двамата съвсем различни от Илян на шестдесет.
Накрая отново се появи онзи Илян, когото очакваше.
— Майлс! Ворберг ли те откри? Мамка му, това е кошмарно. Проклетият ми чип се е скапал. Стопил се е на сополи в главата ми. Обещай ми — дай ми думата си на Воркосиган! — че няма да позволиш това да продължи.
— Слушай, Саймън! Знам всичко. Но няма да ти прережа гърлото. Вместо това ще те оперират и ще извадят чипа. Не по-късно от утре, ако зависи от мен, а наистина зависи. Не може да се поправи, затова ще го извадим.
Илян се смая.
— Да го извадите?… — Той докосна челото си с ръка. — Но как ще живея без него?
— Също като през първите двайсет и седем години от живота си преди да ти го имплантират.
В очите на Илян проблесна страх.
— Всичките ми… спомени ли ще изчезнат? Няма ли да изгубя целия си живот? О, Господи, Майлс! Май предпочитам да ми прережеш гърлото.
— За това и дума не може да става, Саймън.
Илян поклати глава. И отново се преобрази в друг Илян, в поредния цикъл на: