Илян се изненада.
— Здравей, Майлс. Още ли си буден? — Той изглеждаше добре, макар че дрехите му бяха поизмачкани и от него се носеше мирис на вино и парфюм.
— Къде се губиш толкова време? — попита Майлс.
— Толкова време ли?
— Откакто свърши концертът.
— А, поразходихме се. Вечеряхме. Разговаряхме. Нали знаеш.
— Разговаряхте ли?
— Е, говореше лейди Алис. Аз слушах.
— Играхте ли на карти?
— Не. Върви да си лягаш, Майлс. Ужасно ми се спи. — Илян се прозя и се заизкачва по стълбището към стаята си.
— Хареса ли ти концертът? — извика след него Майлс.
— Много!
„По дяволите, ние се побъркваме заради тая история с чипа, а той се забавлява!“ Не, не беше честно да обвинява Илян. Шефът на ИмпСи навярно бе решил, че причините за проблема са естествени. Или просто търпеливо чакаше да открият следите на саботьора. Типично в негов стил.
Така или иначе, защо Илян да не прекара една нормална вечер навън? Той поне не изпадаше в гърчове пред хора. Майлс изсумтя и си легна, ала не успя да заспи. Предстоеше му мъчително чакане на някаква вест от доктор Ченко.
Неврологът напрегнато погледна комуникационния си пулт.
— Ето какво свършихме дотук, лорд Воркосиган. Изключихме възможността за чисто медицинска терапия, да речем медикаментозно забавяне на производството на невротрансмитери. Ако ставаше въпрос само за едно или няколко сродни вещества, навярно можехме да опитаме, но при вас очевидно става въпрос за десетки или дори стотици — а може би даже всичките. Даже да бяхме в състояние да им въздействаме, това само би ограничило честотата на пристъпите и не би ги прекратило окончателно. Всъщност, след като внимателно анализирахме данните, мисля, че проблемът далеч не е толкова в свръхпроизводството на невротрансмитери, колкото в механизма на молекулярно освобождаване на резервоарите. Повече надежди вдъхва един друг подход. Смятаме, че можем да направим микроскопичен вариант на нервните стимулатори, които онзи ден използвахме в лабораторията, за да предизвикаме пристъпа ви. Той ще е постоянно имплантиран в черепа ви и ще сигнализира, когато равнището в резервоарите стане опасно високо. Можете да го използвате, за да предизвиквате пристъп в избрано от вас време и място. Ако го правите в определена система, припадъците би трябвало да са по-леки и не толкова продължителни.
— Ще мога ли да шофирам и пилотирам? — „Да командвам?“
— Ммм… ако равнището на невротрансмитерите се следи и поддържа, не виждам защо не. Ако се получи.
След кратка вътрешна борба — срещу кого? — Май отвърна:
— Пенсионираха ме по болест заради тези пристъпи. Ще мога ли… да се върна на работа?
— Да, не разбирам… трябвало е да ви пратят във Военната болница преди да ви пенсионират. Хм. Добре. Ако бяхте действащ лейтенант, можехте да поискате да ви прехвърлят на канцеларска работа. Тъй като вече сте взапаса… определено ще се наложи да упражните известен натиск. — Ченко се усмихна.
— Канцеларска работа. И никакви кораби, нито полево командване?
— Полево командване ли? Мислех, че сте били агент от галактическия отдел на ИмпСи.
— Хм… да речем просто, че не съм се озовал в оная криокамера в резултат на инцидент при тренировка.
— Вижте, това определено не е в моята област. ИмпСи си има свои закони и техните лекари ще решат за какво сте годен. Що се отнася до останалите отдели на Службата, ще ви трябват изключително леки условия, за да се занимавате с нещо друго освен канцеларска работа.
„Бих могъл да ги осигуря.“ Но канцеларската работа не го изкушаваше. Да прекара остатъка от кариерата си като интендант или още по-лошо, като метеоофицер в някоя затънтена база, вечно очакващ повишение… Не. Несъмнено щеше да се окаже в удобен малък кабинет в подземията на ИмпСи, където щеше да анализира данни, събрани от други агенти. Редовно щяха да повишават заплатата му, ала никога нямаше да го направят началник-отдел, още по-малко шеф на ИмпСи. Да се прибира вкъщи всяка вечер и да спи в собственото си легло, точно като Иван. Да спи сам? Даже това не бе задължително.
Само да не беше фалшифицирал онзи проклет доклад…
Майлс въздъхна.
— Опасявам се, че всичко това е чисто хипотетично. Що се отнася до идеята за нарочно предизвикваните пристъпи… това не е лечение на проблема, нали?
— Не. Но докато чакате някой по-умен от мен да ви излекува, това ще контролира симптомите.
— Да речем, че не се появи по-умен от вас. През целия си живот ли ще трябва да нося този проклет стимулатор?
Ченко сви рамене.
— Честно казано, нямам представа. Състоянието ви е уникално.