— Добре. Да опитаме. И да видим какво ще се получи. — Той се усмихна на любимия израз на Грегор.
— Отлично, милорд. — Неврологът си записа нещо. — Ще трябва да дойдете пак, ммм, след около седмица. — Той замълча, после го погледна. — Простете ми любопитството, милорд… но защо един имперски ревизор иска да се върне в Службата като обикновен лейтенант от ИмпСи?
„Капитан от ИмпСи. Искам да ме върнат като капитан от ИмпСи.“
— Аз съм само временен ревизор. Назначен съм само за конкретен случай.
— Хм… и какъв е този случай?
— Извънредно деликатен.
— А, ясно. Извинете ме.
Майлс прекъсна връзката и се замисли за въпроса на Ченко. Като че ли не можеше да му отговори убедително.
ГЛАВА 20
Дните се точеха без инциденти. Майлс отказваше да приеме все по-категоричното мнение на Хароче, че причината за повредата на чипа е естествена. Временният шеф на ИмпСи определено изглеждаше все по-спокоен. И защо да е нервен, когато през последвалия смут не бяха нанесени нови атаки? Ако целта на предполагаемия заговор беше да хвърли ИмпСи в хаос, тя не бе постигната.
Три дни преди пристигането на майка му Майлс не издържа и реши да избяга в имението Воркосиган. Нито се надяваше, нито искаше да избегне срещата с нея, просто още не се чувстваше съвсем готов да я види. Може би няколко дни на спокойствие щяха да му помогнат да събере кураж. Освен това… там Илян щеше да е в безопасност. В онзи рядко населен район веднага се забелязваше появата на непознати.
Единственият проблем бе, че не знаеше дали ще успее да убеди готвачката да ги придружи. Мартин обаче се оказа достатъчен, за да накара Мама Кости да напусне столицата и да замине за съмнителната провинция. Майлс започна да се замисля дали вместо нейната заплата да не повиши неговата. Но може би скоро нямаше да се нуждае от шофьор.
Илян се съгласи с поканата за екскурзия, макар и не особено ентусиазирано.
— Тази седмица навярно ще е последната с хубаво време — отбеляза Майлс. И наистина, дните ставаха все по-студени и дъждовни. Ясно се усещаше приближаването на първите снегове.
— Ще ми е… интересно пак да посетя имението — каза Илян. — Да видя дали си го спомням.
Поредната проверка. Саймън не говореше много за това, навярно защото досегашните резултати бяха обезсърчаващи. Или може би защото бързо забравяше за тези резултати.
След като се настаниха в крайезерната къща, двамата излязоха да пият чай на дългата предна веранда. Не можеха да не се отпуснат в топлия следобед, седнали на сянка и загледани в зелената морава и искрящата водна повърхност. А и кулинарните удоволствия лишаваха човек от каквито и да било останки от амбиции. Ако нещата продължаваха така, на Майлс щеше да му се наложи да се заеме с физически упражнения, иначе рискуваше да заприлича на Марк. Той мислено си отбеляза да направи всичко възможно брат му да не среща Мама Кости.
Докато чакаха да им сервират закуската, Илян погледна към моравата.
— Ха. Онова там е мястото, където умря капитан Негри, нали? Първият изстрел във Войната на Вордариан.
— Така са ми казвали — потвърди Майлс. — Ти тук ли си бил тогава? Присъства ли на убийството?
— Не, не. Бях в столицата, силите на Вордариан ме изненадаха. — Илян замислено въздъхна. — Или поне така ми се струва. Спомням си само, че един от подчинените ми се втурна при мен да ми съобщи, после отидох някъде с кола. И бях адски уплашен. Това си го спомням, да, съвсем ясно. Странно. Защо не помня… по-важните факти?
— Предполагам, защото винаги е трябвало да ги помниш — отвърна Майлс. — Чипът ти записваше ли и чувства?
— Не. Макар че на базата на спомена можех да ги възстановя.
— Значи само дедукция. А не чувство.
— Повече или по-малко.
— Сигурно е много странно.
— Бях свикнал. — Илян иронично се усмихна. — Когато баща ти ме назначи за шеф на ИмпСи, първата ми работа беше да разследвам убийството на предшественика си. Като се замисля сега, това е била и първата работа на Негри. Той несъмнено е бил улеснен от факта, че е помогнал за убийството на своя предшественик. На Бараяр е традиция всичко да се повтаря. Аз се отървах леко, струва ми се. Никога не съм мислил, че ще остана жив, макар че оттеглянето на баща ти миналата година ми вдъхна известни надежди.
— Тогава ли… започна да ме гласиш за свой наследник?
— А, много по-рано. Двамата с Грегор го решихме.
Майлс не бе сигурен, че иска да разговаря за това.
— Е… след като имаше на разположение една седмица за размисли, смяташ ли, че причината за повредата на чипа ти е била естествена?