Илян сви рамене.
— Нищо не е вечно. Хората, машините… Е, адмирал Авакли все някога ще стигне до заключение. Чудя се какво прави днес лейди Алис.
— Съставя списъци на гостите, избира хартията за поканите и дава уроци по калиграфия на новите си секретарки.
Предния ден лейди Алис го беше казала и на двамата.
— Аха.
Сладкишите пристигнаха и последва мълчание, нарушавано само от мляскане и възхитени възклицания.
— Е — каза Илян накрая, — как прекарват уикендите си в провинцията офицерите от запаса?
— Както искат. Например могат да си отспят.
— Правим го вече цяла седмица.
— Интересуваш ли се от езда?
— Не особено. Когато идвах тук, дядо ти настояваше да ми дава уроци. Мога да се задържа на седлото, но не си спомням да ми е било много приятно.
— Е, тогава да се поразходим. И да поплуваме, макар че за мен може би няма да е благоразумно… предполагам, че мога да си сложа спасителна жилетка.
— Водата не е ли вече малко студена?
— Не чак толкова, колкото напролет.
— Мисля, че ще пропусна това удоволствие. Звучи ми прекалено младежко.
— О, тук е чудесно място за деца. — Майлс се замисли. — Можем да отидем за риба. Не ми се е случвало често. Сержант Ботари не обичаше да чисти риба.
— Виж, това вече е по-спокойно занимание.
— По традиция трябва да си вземеш местна бира от селото — вари я една жена, страхотно нещо — и да потопиш бутилките във водата, за да е студена. Когато бирата се стопли, значи е станало прекалено горещо за риболов.
— Това за кой сезон се отнася?
— Ако съдя по собствения си опит, за никой.
— Тогава да спазим традицията — сериозно отвърна Илян.
Трябваше им половин ден, за да извадят моторната лодка от бараката. Успяха да излязат в езерото едва следващия следобед. Майлс не беше забравил основните методи за риболов. Вече нямаше нужда да забиват кукички в нещастните гърчещи се създания. Вместо това можеха да използват протеинови кубчета, които според упътването привличали рибата на ята.
Спуснаха бирата с мрежа през борда на лодката, опънаха брезентовия навес и се отпуснаха, за да се насладят на покоя и гледката. Дежурният телохранител от ИмпСи, един от тримата, пратени от щаба да охраняват Илян, седеше на брега до малък гравитоскутер и ги наблюдаваше от разстояние.
Двете корди бяха хвърлени почти едновременно и примамките и тежестите потънаха във водата. На тази дълбочина не се виждаше скалистото дъно. Майлс и Илян се настаниха на меките си столове и отвориха първите си бутилки. Бирата бе великолепна и почти също толкова тъмна, колкото езерната вода. И несъмнено изобилстваше на витамини. Тя се хлъзна в гърлото на Майлс с приятно горчиво шипене.
— Това е почти като засада — след малко отбеляза Саймън. — Стига рибата да беше въоръжена и да можеше да отвръща на огъня. Ако рибата ловеше хора, каква ли примамка щеше да използва?
Майлс си представи корда, хвърлена на брега и завършваща с парче прасковена торта. „Хайде да ходим за хора!“
— Не знам. Ти каква щеше да избереш?
— Хм, какви са човешките мотиви? Пари, власт, отмъщение, секс… почти никога обаче не е толкова просто. Най-завъртеният случай, който си спомням… мили Боже, защо си спомням точно това, когато не мога… е, добре. По онова време тогавашният премиер-министър Вортала водеше сложни преговори с полианците за достъп до скоковия пункт и опитваше какво ли не, за да ги склони да отстъпят. Полианският посланик даде на Вортала да разбере, че тайно винаги е мечтал да има слон. До ден днешен не знам дали наистина е искал слон, или просто не е успял да се сети за нещо по-абсурдно. Така или иначе, заповедта беше спусната… Всъщност това беше в ресора на галактическия отдел, но аз лично възложих задачата на един от агентите си, за да мога да го контролирам. Все още виждам изцъкления му поглед, когато ме попита: „И… колко голям трябва да е този слон?“ В работата ми няма много такива моменти, затова ги ценя. Ти още не беше постъпил в Службата, иначе нали ти е ясно за кого първо щях да си помисля.
— О, благодаря. И агентът ти успя ли да намери слон?
— Той беше от ИмпСи до мозъка на костите си — разбира се, че намери. Слонче. Специално присъствах, когато Вортала го закара в полианското посолство. С оня негов смешен сериозен глас: „Подарък от моя господар император Грегор Ворбара…“ Тогава Грегор беше на около десет години и наи-вероятно щеше да предпочете да остави животното за себе си. Баща ти благоразумно не му съобщи, че е подарил на някого слон.
— Полианците подписаха ли договора?
— Разбира се. Сега си мисля, че посланикът наистина е искал слон, защото след първоначалното си смайване видимо се зарадва. Около година го държаха в задния двор на посолството и той лично го къпеше и хранеше. Когато замина, го взе със себе си. Оттогава мирогледът ми се разшири. Пари, власт, секс… и слонове.