— Снощи доктор Пиен любезно ме заведе във винарната на село Мраморен мост, където даваше гощавка на екипажите, а след това по канала отидохме и до мястото на финала. Там доктор Пиен беше зает с организацията. Докато се разхождах по брега, един минувач ми показа гемията на негово превъзходителство, и аз се осмелих да се кача. Търговските ми връзки с Пуян са много оживени и реших, че би било редно да изразя почитанията си пред съдията на окръга. На долната палуба не ме посрещна никой, а когато се качих на горната, негово превъзходителство се бе облегнал на перилата със съпругите си и се наслаждаваше на гледката. Не пожелах да се натрапвам, да нарушавам тази мила семейна идилия и се оттеглих. На долната палуба срещнах домоуправителя и му казах да не си прави труда да ме представя. И все пак намирам за нужно да спомена за това сега, за да се види, че не ми липсва…
— Напълно сте прав, много любезно от ваша страна, господин Куан — съдията изгледа събеседника си с нетрепващ поглед. Значи това е бил тайнственият посетител, за когото му бе докладвал домоуправителят. — А колегата ви господин Сун с вас ли беше? — запита съдията.
— Не, ваше превъзходителство. Чувстваше се неразположен и се оттегли рано в каютата си. А аз изгледах финала, после наех един кон и се върнах в Мраморен мост. Онези разхайтени мързеливци моряците още не се бяха прибрали, затова си направих чаша чай и си легнах.
— Добре, благодаря ви, господин Куан. А сега кажете ми, защо ви трябваше да ремонтирате онзи павилион?
Господин Куан изискано вдигна вежди в почуда.
— Да съм го ремонтирал? Сигурно искате да попитате защо е демонтиран?
Съдията Ди мина край него и се изкачи по стъпалата, следван от сержант Хун и господин Куан. Застана на прага и заоглежда помещението педя по педя с невярващи очи. От стените бяха откъртени огромни парчета мазилка и се виждаше голият тухлен зид. На места таванът висеше изтърбушен, липсваха плочи от настилката на пода, дори бамбуковите крака на нара бяха разцепени.
— Но какво става тук? — чу се изумен глас зад тях. Съдията Ди се обърна и каза мрачно:
— Някакви своеволници са безчинствали, доктор Пиен. Тъкмо оглеждаме щетите.
— Докторе — с леден глас заговори Куан, — бях останал с впечатление, че писмено поехте задължението да наглеждате имота ми.
— Но, господин Куан, само преди месец изпратих тук човек да огледа — раздразнено отвърна доктор Пиен. — Докладва ми, че всичко е наред. А той познава това място като дланта си. Това беше Тун Май, синът на предишния собственик. Нищо не разбирам, аз…
— След малко се връщам — прекъсна го съдията Ди и направи знак на сержанта да го последва.
Докато прекосяваха градината, съдията каза тихо:
— Убиецът е пристигнал тук рано сутринта веднага след като доброволците от селото са си тръгнали. Очевидно е взел на сериозно историята за Императорската перла и е дошъл да я търси. Да видим дали е ходил и в къщата — съдията ядосано плесна с длани да прогони няколко големи мухи, които жужаха около главата му.
Двамата забързано обиколиха пустите помещения, за да установят, че в къщата нищо не бе пипано. По прашния под личаха единствено следите от обувките на съдията. На връщане към павилиона сержантът отбеляза:
— Целият павилион е изтърбушен. Изглежда, убиецът не е намерил онова, за което е идвал.
Съдията Ди кимна. Пак се натъкна на рояк големи мухи.
— Проклета напаст! Ето тук, Хун, върху зида видях костенурката — съдията сложи ръка върху ниския зид и продължи: — Пълзеше под…
Гласът му секна. Той се надвеси над зида и се вгледа от другата страна. Хун направи същото. От устата му излезе приглушена ругатня.
В основата на зида сред бурените в плиткия ров лежеше труп на мъж в синя куртка и панталони. Безчет мухи лазеха по горната част на черепа му, целия покрит с големи съсиреци кръв. Съдията се обърна и стремително изтича в павилиона. Доктор Пиен и господин Куан стояха в един ъгъл и разговаряха оживено. Съдията Ди пристъпи към тях и все едно че нищо не се бе случило, попита Куан:
— Колко време преди мен пристигнахте тук, господин Куан?
— Минута-две, ваше превъзходителство — отговори Куан. — Дори не успях да разгледам самата къща. Дойдох първо тук, в градината, да хвърля един поглед на мандрагоровата горичка зад зида, защото…
— Елате и двамата! — извика съдията.
Куан надникна през зида и веднага извърна глава, хвана се за устата и повърна обилно.
— Това е Ся Куан, ваше превъзходителство — възкликна доктор Пиен. — Вижте белега на лявата му буза.
Съдията Ди запретна робата си, качи се на зида и скочи от другата страна. Доктор Пиен и сержант Хун се покатериха след него. Клекнал до трупа, съдията внимателно се взираше в окървавените коси. После се огледа сред бурените в рова. Вдигна една тухла и я подаде на Хун с думите: