— Откарайте джонката до стоварището в града, при Западната врата, и изчакайте там по-нататъшни заповеди — след това каза на господин Сун: — Опасявам се, че ще се наложи да останете в Пуян за ден-два, господин Сун. Можете да се възползвате от престоя, за да отидете на лекар. Пожелавам ви скорошно оздравяване.
Господин Сун започна да обяснява колко много бърза, но съдията Ди му обърна гръб и слезе на брега.
— Вие сте важен свидетел — каза той на господин Куан. — Затова се налага за известно време да прекъснете пътуването си. Наредих на капитана да откара джонката до стоварището, а вие останете на борда или ако желаете, наемете си стая в някоя странноприемница. Трябва само незабавно да известите в съда за местопребиваването си, за да мога да ви призова при нужда. — Куан се смръщи и понечи да каже нещо, но съдията се обърна властно към Пиен. — И вие ще ми трябвате, докторе. Засега не напускайте града. Довиждане.
Той се метна на коня си и препусна заедно със сержант Хун. Слънцето, вече високо в небосвода, прежуряше немилостиво, докато яздеха по широкия Друм.
— Трябваше да си вземем сламени шапки — промърмори съдията Ди.
— Ще стане и по-горещо, ваше превъзходителство. Едно листо не трепва, а и тези тъмни облаци, дето се събират, никак не ми харесват. Нищо чудно следобед или привечер да се извие буря.
Съдията не каза нищо. Продължиха мълчаливо. Когато зърнаха Южната врата, съдията внезапно избухна:
— Трето убийство за два дни! При това премахват Ся Куан, единствения, който можеше да хвърли някаква светлина върху тази заплетена история — и продължи по-спокойно. — Хун, да си призная честно, тревожно ми е. Из града ни шета на воля опасен, абсолютно безогледен убиец.
Ефрейторът, началникът на охраната, ги забеляза отдалече. Посрещна ги опънат като струна пред караулката в градската стена. През прозорчето се чуваше някакво потракване. Върху една висока маса двама стражници подреждаха бамбуковите плочки на закъснелите предната вечер граждани. Съдията Ди спря коня си, наведе се от седлото и надникна през прозорчето. След малко се изправи и умислено залюля камшика си напред-назад. Имаше смътното усещане, че тракащите бамбукови плочки му напомнят за нещо, останало дълбоко в съзнанието му, но колкото и да се мъчеше, не се сещаше какво е то. Той свъси вежди. Ефрейторът го загледа учуден и започна със запъване:
— Днес, ъъъ… горещ ден, ваше превъзходителство…
Потънал в мисли, съдията Ди не го чу. Изведнъж се усмихна широко, обърна се към Хун и извика:
— Пресвети небеса, това е, разбира се! — после отсечено заповяда на ефрейтора — Двамата стражници да подредят плочките по номера и ако открият две с един и същ номер, незабавно ги изпратете в трибунала! — и пришпори коня си.
Хун искаше да попита какво им е на плочките, но съдията Ди го прекъсна:
— Ще ида лично да се срещна с приятелката на Шън Ба. Ти иди у Куан и разбери от прислугата дали е излизал тази сутрин. Не ме интересува как ще действаш, с бой ли, с подкуп ли, но трябва да разбереш!
— Ами сутрешното заседание на съда, ваше превъзходителство? — разтревожен попита сержантът — Вестта за убийството на Кехлибар вече е обиколила града, скоро ще се разчуе и за смъртта на Ся Куан. Ако не се направи официално съобщение, хората ще започнат да приказват и из чайните ще плъзнат какви ли не небивалици.
Съдията Ди побутна шапчицата от изпотеното си чело.
— Както винаги имаш право, Хун. Да се съобщи, че трибуналът няма да заседава сутринта, а по пладне. На заседанието само ще оглася фактите и ще кажа уклончиво, че разследването е в ход. Дай ми твоята шапка и вземи моята. Нямам представа, що за личност е тази госпожица Лян, така че е по-добре да й се представя инкогнито.
Съдията си сложи малката черна шапчица на Хун и двамата се разделиха. Съдията препусна към храма на бога на войната. С шапчицата на Хун, целият потънал в прахоляк и пот, се надяваше да не го познаят.
Глава XI
Една свенлива госпожица дава ценни сведения; съдията Ди не успява да мине инкогнито
Едно улично хлапе, което съдията Ди попита за къщата на госпожица Лян, дори не го погледна и посочи с мръсния си показалец голяма дървена барака недалеч от ъгъла.
Съдията слезе от коня и докато връзваше поводите за една халка, стърчаща от зида, погледът му попадна на лакирана червена табела, окачена до вратата. С черен туш на ръка бяха изписани четири овални слети йероглифа, които гласяха „У дъ. Дао чан“ — „Тренировъчна зала за бойни умения“. Големият квадратен печат в горния край на надписа удостоверяваше, че табелата е изписана по заповед на един от императорските принцове. Съдията поклати недоверчиво глава и влезе.