— Откарайте тримата престъпници в затвора и извикайте съдебния лекар, за да се погрижи за тях. Ще ги изслушаме отново, след като се възстановят — стражниците повлякоха тримата мъже извън залата, а съдията се обърна към момичето:
— А сега да чуем вашите показания, госпожице Ли.
Засуканата госпожица изтри насиненото си лице с ръкав и отговори с мек глас:
— По пладне седнахме да хапнем ориз, както е обичаят, заедно с още три момичета от дома. Тъкмо тогава нахълтаха тези трима мъже и събориха вратаря. Собственикът ни ги попита какво искат, а единият го удари с юмрук в лицето. Каза му, че искат да ме вземат за този ден и че по-късно вечерта ще ме върнат. После ме грабнаха, омотаха около главата ми парче плат и ме повлякоха навън с ритници. На улицата повървях известно време с тях, без нищо да кажа, после освободих едната си ръка. Дръпнах кърпата от лицето си и започнах да крещя за помощ. Тогава се появи госпожица Лян…
— Друг път опитвали ли са се да ви отвлекат?
— Никога, ваше превъзходителство.
— Кой от клиентите ви може да има пръст в тази работа?
Момичето объркано погледна съдията. Помисли малко, после поклати глава и каза:
— Нямам представа. Работя тук от една година. Дъщеря съм на лодкаря Ли, той живее по-нагоре по реката. Баща ми задлъжня и се наложи да продаде или лодката, или мен. Клиентите ми бяха търговци и продавачи от околността. Все почтени хора, познавам ги. Защо ще им е да ме отвличат, като знаят, че могат всичко да получат по обичайния ред?
— Така е — изрече съдията Ди. — Освен клиентите, които приемахте в публичния дом, ходили ли сте като компаньонка по угощения, кръчми или винарни?
— О, не, ваше превъзходителство. Аз не умея нито да пея, нито да танцувам и не ме наемаха за увеселения. Но собственикът ме пращаше от време на време да помагам при сервирането или за обличането на дървата съпруга на домакина.
— Къде сте ходили да помагате, да речем, през последните два месеца?
Момичето започна да изрежда, а съдията си даде сметка, че така доникъде няма да стигне. Момичето изброяваше все многолюдни приеми, на които бяха присъствали и Ку Юанлян, и доктор Пиен, и други известни личности, и то неведнъж, както и антикварят Ян. Спомни си и че на една вечеря в по-тесен кръг у тукашен търговец на лекарства гостувал и господин Куан Мин.
— Някой от гостите да ви е обръщал специално внимание? — запита съдията.
— Никога, ваше превъзходителство. Аз бях там като проста прислужничка, нали ви казах? Господата разговаряха само с куртизанките от изисканите заведения. Но все пак бакшиши ми даваха. Случваше се и доста големи да са.
— Да ви говорят нещо имената Тун Май и Ся Куан?
Тя поклати глава. Съдията Ди помоли старшия писар да прочете протокола. Госпожица Лян и госпожица Ли потвърдиха достоверността му и поставиха по един отпечатък от палец върху документа. Съдията благодари с по няколко учтиви думи на двете жени, после удари с чукчето и закри заседанието. Госпожица Лян подаде чадъра си на момичето.
— Пази ми сянка, когато излезем на улицата, миличка — каза тя. — Много съм чувствителна към слънцето, пък и не е редно човек с моето положение да ходи без придружител из града.
И закрачи към изхода, а момичето смирено я последва.
Глава XIV
Съдията Ди излага в задухата две версии пред сержант Хун; началникът на стражата донася вест за ново нападение
В кабинета на съдията Ди старшият писар му помогна да се преоблече в тънък зелен памучен халат. Съдията се разпореди да му сервират обедния ориз в кабинета, а после да му донесат и леген със студени пешкири. И щом началникът на стражата се върне, незабавно да му докладва.
Щом даде разпорежданията си, съдията Ди закрачи из кабинета със сведена глава. Обмисляше последните разкрития. Явно Ся Куан бе наел тримата бандити по нареждане на своя покровител, неизвестния маниак. Дали собственичката на къщата зад даоисткия храм, където е трябвало да отведат похитената жена, го познаваше? Прекалено хубаво и лесно би било, за да се окаже истина. Но пък се случваше щастливо съвпадение да разплете и най-забъркания случай. На вратата се почука. Съдията вдигна глава, очаквайки да види на прага началника на стражата. Появи се писарят, хванал поднос с купичка ориз, супа и блюдо мариновани зеленчуци.
Съдията Ди седна на писалището да обядва. Почти не усещаше какво слага в устата си, мислите му бяха погълнати от трите убийства. Усещаше, че разследването е стигнало до повратна точка, защото най-сетне бе наясно с подбудите на убиеца. Първоначално бе приел за мотив алчността — предполагаше, че престъпникът е целял да задигне перлата и златото. После отхвърли алчността и реши, че злодеят се ръководи най-вече от ревност, което водеше до изводи че историята за Императорската перла е чиста измислица. Сега следваше да отхвърли и ревността, поне като главен двигател, защото вече безусловно бе установено, че в основата на престъпните деяния лежи някакъв извратен порив да се изтезават жени, каквито и да било. Естествено, както доказваха и кражбата на златото, и машинациите със залаганията, все още и алчността не биваше да се пренебрегва като мотив. Но всичко това в момента оставаше на заден план. Като основна първопричина напред излизаше извратена похот. А това не бе никак добре, защото, усетят ли подобни маниаци, че някой пречи на кроежите им, склонни са да прибягват до страшни зверства без оглед на последиците.