— Златната посуда ще намерите в касата ми в зида — глухо изрече Ян. — И деветте съда са там. Творение са на един от най-изкусните майстори от времето на славната Ханска династия. Много ми трябваха пари но аз не претопих тези съвършени произведения на изкуството, сърце не ми даде. Там са, всичките. А също и рубинът — Ян замълча за няколко минути, после погледна съдията в очите и попита рязко: — Как разбрахте?
— Тази сутрин, когато бях при вас, обявихте, че никога не сте ходили в храма, и веднага след това от думите ви се разбра, че олтарът и пиедесталът са изваяни отделно. В книгата, от която ми казахте, че сте почерпили тази информация, изрично пише, че статуята с пиедестала и олтарът са направени от един-единствен къс мрамор. Но от една ръкописна записка в полето на екземпляра, който аз четох, узнах, че олтарът и пиедесталът са скрепени с цимент. Един по-сетнешен магистрат изчегъртал замазката. Оттам реших, че не казахте истината, когато заявихте, че не сте стъпвали в храма, че, описвайки статуята, неволно объркахте прочетеното с онова, което действително сте видели с очите си. Това, разбира се, беше само предположение, защото не беше изключено да сте научили за изчегъртването от друга книга или ръкопис, които аз не познавам. Само че вие потвърдихте подозрението ми, като се хванахте в капана, който тази вечер ви устроих.
— Значи в края на краищата всичко е било само смътни догадки — горчиво изрече Ян. — Признавам, молбата ви да дам на вашия сержант една бяла ръка с рубинов пръстен беше умен ход. Започнах да умувам дали все пак нямате доказателство срещу мен за обира на светилището, или ръката няма нищо общо с кражбата, а наистина ви трябва за някакъв експеримент. Реших, че на всяка цена трябва да разбера какво ще обсъждате тази вечер. Дойдох с готовност да ви премахна или ако не вас, то поне онзи страхливец Пиен — Ян извади от пазвата на робата си кама с дълго тънко острие. Началникът на стражата скочи към него, но Ян хвърли камата на масата. — Не се тревожете — язвително се изсмя той и изгледа презрително стражника. После се обърна отново към съдията: — Знам кога губя. Иначе ме бива с камата и нямаше да ви пропусна. Само че ми попречи… тя. — Ян се намръщи. Неочаквано попита: — А как се сетихте, че за малко не убих онзи плъх Пиен следобеда?
— Разбирам достатъчно от медицина — отговори съдията Ди, — за да си дам сметка, че удар по главата и няколко ритника едва ли ще накарат един лекар да не позволява да го местят, преди да са го прегледали за вътрешни контузии. Такива предпазни мерки се вземат само при падане отвисоко. Пък и кой уличен крадец ще разпори робата на жертвата си почти на две, за да се добере до колана с парите му? Затова предположих, че сте хвърлили доктор Пиен през прозореца на кабинета си от втория етаж. Робата му се е закачила на някое от железните остриета по перваза и това му е спестило счупването на врата или…
— Не съм го хвърлял през прозореца — троснато го прекъсна Ян. — Пиен дойде и се затюхка за оная дърта вещица. Каза, че повече не можел да мълчи, и аз му стоварих един юмрук в лицето. Не допусках, че тази отрепка едва се крепи на краката си. Рухна върху прозореца и се прекатури, преди да успея да го хвана. Изтичах навън и разбрах, че робата му се е закачила на едно острие и това е смекчило удара. Не беше чак толкова наранен, в съзнание беше. Трябваше да бързам, защото всеки момент можеше да ни види някой. Затова само му казах, че се надявам да му е дошъл умът след малкото произшествие и да е проумял какво ще му се случи, ако посмее да ме издаде. Казах му да се престори, че го е нападнал крадец. После го замъкнах на отсрещната страна на улицата, а той само хленчеше да го пощадя. То се знае, нищо не ми пречеше да свърша с него там на място. Само че ми дължеше много пари и си казах, че историята с непознатия нападател ще свърши работа, за да потули случилото се.
Съдията Ди кимна.
— Утре ще изслушам пълните ви самопризнания в съдилището. Сега искам само да уточня основното. Приемам, че доктор Пиен каза истината, когато преди малко призна, че неволно е отровил Тун Май, така ли е?
— Разбира се! Представяте ли си да се доверя на тоя страхлив невротик да отрови някого. На Пиен казах само, че искам Тун да не ми пречи тази вечер, защото на срещата в старата къща вместо него трябва да отиде Ся. Казах му още, че лодката му трябва да загуби, защото съм намислил да прибера малко пари от залозите. Дадох на Пиен прахчето, уж приспивателно, и му заръчах да го сипе във виното на Тун по време на гощавката в Мраморен мост. Пиен се страхува от мен, а и както вече споменах, ми дължи пари, затова нямаше къде да ходи. Само че прахчето не беше приспивателно, а много добра силна отрова. Не ми провървя обаче. Ако онзи проклет съдебен лекар не се бе случил там, когато свалиха тялото на Тун на брега, Пиен щеше да си остане с убеждението, че просто сърцето на Тун не е издържало на приспивателното. А и никой друг нямаше да се усъмни.