Публий отвори уста, за да възрази, но после, очевидно, се сети за своето достойнство и мълчаливо се подчини.
Придържайки се на десет метра дълбочина, Руиз подкара на максимална скорост подводната лодка към казармите Диамантен накит.
Когато достигнаха целта, бяха принудени да изплуват, за да попаднат в лагуната, където бяха разположени сградите на казармите. Докато мътната вода се отдръпваше от бордовете, се отвориха и щорите покриващи люковете. Руиз веднага разбра, че нещо не е наред. Лагуната беше почти празна, ако не се броят изгорелите скелети на няколко кораба, които се поклащаха върху водата в далечния й край. Повечето от осветителните панели бяха изгаснали, някои от тях бяха заменени със закрепени набързо мачти с голи крушки на върховете им, които озаряваха с рязка синкава светлина пристана и роботите-убийци, охраняващи входа на казармите. Самият вход се беше превърнал в дупка с разтопени краища.
Сърцето на Руиз се сви. Беше се случило нещо страшно. Докато лодката влизаше в пристана, той вече бе облякъл бронята си. Корабните въжета все още не бяха омотани около кнехтовете, а той вече отваряше люка.
— Наблюдавай го внимателно — нареди той на Олбани. — Ако направи нещо, което не разбереш веднага, убий го. Не се безпокой за мен, ще бъда извън границите на обсега. Освен това може да се получи така, че вече да съм изгубил смисъла на живота си и да ми е безразлично дали ще оцелея или не. Ако се поколебаеш, преди да го убиеш, можем да загинем и двамата с теб, така че не се съмнявай и не се заблейвай.
След тези думи Руиз излезе.
Когато се спускаше по трапа, той чу как Публий започна оживено да разпитва Олбани за нещо. Руиз се надяваше, че партньорът му е достатъчно умен, за да не се раздрънка. След като скочи върху пристана, той направи с двете си ръце знак, че е дошъл с мирни намерения. Най-близкият робот-убиец се приближи и го хвана меко.
— Какво искаш? — попита той с лишен от интонация механичен глас, като в същото време пусна детекторите, за да провери какви оръжия носи посетителят.
— Там, вътре, има моя собственост — отвърна Руиз.
Той забеляза върху корпуса на охранителя цветовете на едно от влиятелните пиратски семейства. След като се огледа, разбра, че роботите, охраняващи казармите, са изпратени от повечето пиратски къщи, които му бяха известни. Какво ли се бе случило?
— Случиха се непредвидени обстоятелства — измърмори роботът. — Твоето имущество може да е повредено или недостъпно в настоящия момент.
Руиз почувства как коленете му се прегъват. Струваше му се, че мускулите му се превръщат във вода.
— Какви са тези непредвидени обстоятелства?
— Нямаме право да обсъждаме случилото се. Можеш да прибереш имуществото си, ако не е повредено и е достъпно. В противен случай ще се наложи да разговаряш с управителката.
Роботът пусна китката му и отстъпи встрани. Руиз кимна и като в кошмар пристъпи напред.
Казармите явно бяха станали арена на кървава битка. Труповете вече бяха прибрани, но тук-там се виждаха кафеникави петна от засъхнала кръв, а навсякъде витаеше духът на неотдавнашната страшна касапница, миризми на разложение, екскременти, урина, натрапчивата воня на енергийните разряди. Руиз вървеше все по-бързо, докато накрая не се затича към килиите, където беше оставил Низа и останалите.
Вратите бяха отворени. Те бяха почернели, разбити със същото оръжие, което беше унищожило портата на казармите. Най-странното бе, че вратите сякаш бяха атакувани отвътре. Руиз спря рязко, поемайки си въздух, макар че изминаването на такова кратко разстояние не беше никакво натоварване за него. Той не можеше да накара себе си да влезе в килията на Низа.
От блока, където беше оставил Долмаеро и Молнех, излезе андроид със синята, посребрена униформа на служителите на казармите на Диамантен накит.
— Тук ли бяха твоите роби? — попита той.
— Да.
Руиз едва успяваше да говори.
Андроидът застина за миг. Този модел беше прекалено примитивен, за да превключва лесно от един режим на друг. След миг се усмихна гротескно-изкуствено.
— Да вървим — изрече той. — Диамантен накит иска да говори с теб.
— Почакай — махна с ръка Руиз. — Къде е моята собственост?
— Изчезна. Много съжаляваме. Диамантен накит ще ти обясни всичко.
Руиз се промъкна покрай андроида в килията на Низа. Андроидът се опита да прегради пътя му, но не прояви особена решителност и само го дръпна за защитената от бронята ръка.
— Моля ви — отново поде съществото. — Диамантен накит ви моли да отидете веднага при нея.