— Първо се справи с конника, а после довърши останалите! — нареди жената.
Мок кимна. Внезапно на мястото на насекомоподобния воин се появи въртящ се смерч. Той се понесе покрай селяните, преди те да успеят да съобразят какво се случва, и движейки се в зигзаг, за да избегне куршумите, се втурна към конника. Обаче конят реагира мълниеносно. Той успя да се вдигне на задни крака и да прикрие стопанина си, преди морасарът да се измъкне от блатото. Отново прогърмяха изстрели, но този път телохранителят на Кореана вече изчисляваше траекторията на движение, която да му помогне да избегне наранявания, така че следващият снаряд прелетя покрай него и се взриви във въздуха, избивайки половината селяни и ранявайки тежко останалите.
Кореана наблюдаваше с обичайното удоволствие действията на телохранителя си, макар че изходът на битката бе предрешен от самото начало. Насекомоподобният воин, още докато беше във въздуха, само с едно движение отсече главата на конника, пускайки в действие оцелялото си средно пипало. Спря едва след като енергометът му уцели амбразурата на гърдите на машината. Насекомоидът натисна спусъка и изпепели вътрешните механизми на робота. Конят застина, без да успее да завърши започнатото движение, а воинът вече се носеше към останалите селяни.
„Колко хубаво е да имаш на свое разположение такава непобедима машина за разрушения!“ — помисли Кореана. Спомни си как нареди на морасара да остави жив Руиз Ау. Как можа да извърши подобна глупост! Не, друг път няма да се случи да пощади потенциално опасно същество. Следващия път, когато този проклет негодник попадне в ръцете й, ще умре моментално. Или не, ще живее прекалено дълго, но смъртта ще се превърне в най-голямата му мечта. Да… така ще е най-добре.
Мармо приближи господарката си, после подаде глава навън и погледна към неподвижно застаналия сред осакатените тела Мок.
— Какво стана?
— Местният блатовладелец изрази недоволство, че сме се приземили във владенията му, без да поискаме разрешение от „Негова Милост“.
— Аха… И сега какво?
Тя сви рамене:
— Ленш и Фенш ще долетят, когато оправят кораба. Разбира се, можем да се опитаме да превземем имението, но предполагам, че се охранява добре. Тези пирати в оставка обикновено си създават куп врагове и съответно обръщат голямо внимание на средствата за безопасност. Тукашният баровец определено се беше погрижил, независимо от елементарните си рицарски игрички. Ако не беше морасарът, можеха да ни пленят.
— По-добре да почакаме тук. Надявам се, че местният скуайър няма приятели, които ще се втурнат да отмъщават — Мармо огледа околността. — Блатото не е дълбоко, така че няма да затънем.
Кореана кимна:
— Прав си. По-добре да се спотаим. Очакването е кошмарна работа, но и то свършва рано или късно. Ще си уплътня времето с обмисляне на възмездие, достойно за нашия приятел Руиз.
Киборгът погледна с любопитство господарката си.
— Той вече е достигнал Морекупчина. Докато се доберем дотам, следите му вече ще са се заличили.
Жената хвърли злобен поглед към верния си съратник.
— Не! Непременно ще го намеря. Пък и той няма да успее да избегне сканирането. Нима пиратите ще допуснат толкова опасен тип да проникне на някоя совалка?
— Но нали той успя да преметне теб?
Лицето на Кореана потъмня, след което тя произнесе абсолютно безизразно:
— Да. Но не забравяй, че сега това не е само въпрос на чест. Той знае за геншите. Какво ще стане, ако негодникът се досети какво всъщност се върши тук и се разприказва в Морекупчина? Тогава някой от пиратските главатари ще превземе анклава, а ние ще бъдем разорени. Руиз Ау трябва да умре.
— Разбирам.
Дори и Мармо да имаше някакви възражения, той предпочете да ги запази за себе си.
Когато съвсем се стъмни, на шлепа светнаха няколко луминисцентни ленти — точно колкото е достатъчно за безопасно плуване. На Руиз му направи впечатление, че загадъчните стопани на кораба предпочитат безопасността пред разкоша, и мислено одобри предпазливостта им.
В Морекупчина само глупаците не се страхуваха от привличането на вниманието върху себе си.
Слънцето се скри, но пътниците продължаваха да се измъчват от страхотния задух. По тялото на предводителя непрекъснато се стичаха реки от пот. На фараонците им беше още по-тежко. Климатът на тяхната планета беше горещ, но сух, тъй като водата там бе рядко срещана скъпоценност. Най-много от всички се мъчеше Долмаеро. Той постоянно изтриваше лицето си с влажен парцал, а в дишането му се долавяха нездрави хрипове. Оставаше им само да се надяват, че старейшината не се е разболял окончателно.