— Сега всеки от вас трябва да остане сам — монотонно изрече той.
Мъжът с усилие потисна желанието си да се справи с голи ръце с проклетата железария. Той потупа ободряващо Низа по ръката, после нежно целуна дланта й.
— Това нещо твърди, че трябва да се разделим. Мисля, че засега е по-добре да не му противоречим. Бъди предпазлива и помни, че от всяка ситуация може да се намери изход.
После предводителя се обърна към Молнех:
— Ще се наложи да пуснеш Фломел. Сигурен съм, че домакините ще го наглеждат не по-зле от нас.
Погледна за последен път момичето и влезе. Вратата се затвори шумно.
Стаята му, макар и с малки размери, беше снабдена с всичко необходимо. Освен това в нея се забелязваше и лукс, от който би изпаднал във възторг дори цивилизован жител на пангалактиката.
Стените сияеха с мека бяла светлина, подът бе покрит с топъл, леко еластичен пухкав килим. В единия ъгъл имаше въздушен хамак, в противоположния пред тъмен холовизор бе увиснало плюшено левиткресло. Кой знае защо на Руиз изобщо не му се искаше да включи екрана. Загадъчните похитители, собствениците на тези апартаменти, засега се държаха достатъчно гостоприемно. А холовизорът можеше да съобщи нещо неприятно за тях. Защо е необходимо да се разваля хубавото впечатление? Естествено, по-късно така или иначе щеше да се наложи да се възползва от информационния прибор, но това можеше да почака. Сега можеше да се заеме с по-приятни неща — ето например на най-отдалечената стена, точно над масата за хранене, се виждаше нишата на автоготвача…
Руиз подскочи от изненада. Вляво безшумно се бе отворила още една врата. Проблесна приятна бледа светлина, настойчиво приканваща го да влезе. Чу се шум на вода, лееща се от душ. Неволният гост сви рамене и реши да се изкъпе както трябва.
След като приключи с тази дейност, Руиз се загърна с мекия халат, който беше измъкнал от гардероба, и седна пред тъмния екран. Най-накрая агентът набра смелост и обречено нареди:
— Добре, какво да се прави… Включвай се!
Холовизорът пламна с всички цветове на дъгата, после на него се появи изображение на необикновено красиво мъжко лице с фини черти и огромни зелени очи. Мъжът се усмихна с професионална приветливост и произнесе с приятен глас:
— Поздравявам те, търсещи. Аз съм Хемерте Родиамде. А ти кой си?
Руиз не възнамеряваше да се прикрива с измислено име, така или иначе останалите щяха да разобличат лъжата му.
— Руиз Ау.
— Интересно име. Твоят род води началото си от първите преселници от Земята?
— Така са ми казвали. Но кой може да знае със сигурност?
Домакинът отново се усмихна:
— Правилно. Ние възнамерявахме да изплевим звездите, но сред нас вече имаше много отбрани, силни плевели.
Агентът не разбра съвсем смисъла на загадъчното изказване и побърза да премине към същността:
— Възможно е. Но ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде се намираме?
Яркозелените очи се опулиха смаяно. Но изненадата изглеждаше леко изкуствена.
— Нима не знаеш? Защо тогава скочи на борда на „Търсач на живота“?
Агентът съобрази, че това е името на шлепа, с който бяха пътешествали.
— Възникна извънредна ситуация. Вашият кораб се оказа единственият достъпен транспорт, а ние бяхме принудени да спасяваме живота си.
— Ааа… — Хемерте кимна с разбиране. — Значи вие по принцип не сте възнамерявали да търсите спасение именно при нас?
— Спасение? — заинтересува се гостът.
Именно това беше необходимо на малкия отряд. Но ако цената се окажеше прекалено висока?
— Такава е целта на „Търсачите на живота“. Те докарват онези, които се надяват на спасение и убежище.
Всичко звучеше многообещаващо. Интересно само с какви изпитания се определяха достойните?
— Ясно — отвърна Руиз, макар че всъщност не разбра кой знае колко.
— Добре. Да се върнем към твоя въпрос. Аз съм въплъщение на един от основателите на нашето братство, чиято първа плът се е разделила с живота преди почти хиляда и шестстотин години. Но в „Дълбоко сърце“ любовта е способна да победи безмилостната смърт.
Тази реч вероятно беше предназначена за фанатичните последователи на загадъчния култ, но се стори доста примитивна на скептично настроения агент на Лигата. Освен това домакинът явно я беше произнасял прекалено често. Руиз се опита да си спомни всичко, което е слушал някога за секта, наречена „Дълбоко сърце“. Но макар и словосъчетанието да му се струваше познато, в паметта му не изплува нищо определено.
— Не може ли да ми обясните малко по-подробно?
— Може би по-късно — снизходително отвърна Хемерте. — Първо Сплотените трябва да се съберат и да обсъдят значението на вашата поява.