Когато дойде ред на стареца, съдиите не изгубиха много време за обсъждане.
— Ти си един от нас — усмихна се Хемерте.
Със същата бързина се справиха и с младежа.
— Ти си животно, на което са недостъпни висшите радости. Направо съм смаяна от наглостта, с която си се осмелил да се явиш тук.
Челюстта на младока увисна, за миг той изпадна в шоково състояние. После се опита да се изтръгне от подобните на менгеме железни пръсти на механичните прислужници.
— Но нали приехте стареца! — пищеше той. — Това изсъхнало насекомо, което не помни за какво живее! Та той сигурно от сто години не става за нищо!
Прекрасното лице на Хемерте се изкриви в презрителна гримаса.
— Нима си въобразяваш, че способността да обичаш зависи от възрастта? Тялото винаги може да се обнови. Докато с твоята тъпота нищо не може да се направи.
Роботите извлякоха протестиращия неудачник.
Съдиите се справиха доста бързо и с младата двойка.
— Вие сте прекалено млади и още не сте се сблъсквали с истинските мъчения, неизбежни в любовта — меко каза Хемерте. — Но ако някога ви се удаде да се измъкнете от оковите на робството, върнете се. Възможно е именно този горчив опит да ви помогне да намерите своето място в нашите редици.
„Държат се мъжествено — помисли Руиз. — И изглежда се отнесоха доста сериозно към получения съвет. Те наистина са още деца.“
Геншът докосна Фломел. Фокусникът отскочи, после безволево се строполи на пода, когато зловещото същество докосна нервната му система.
Върху лицата на съдиите се четеше явна погнуса, която те грижливо се опитваха да потиснат.
Хемерте поклати глава, нежелаейки да се впуска в обяснения.
— Не — късо каза тя. — Обаче няма да те изпратим на пазара за роби веднага. Обстоятелствата, които доведоха вашата група при нас, са прекалено необичайни. Ти не се стремиш към вечността доброволно.
Геншът премина към Молнех.
Домакинята отново поклати глава, но този път се усмихваше достатъчно добродушно.
— Страстите ти са силни, но се отличават от нашите. Ако братството ни се наричаше не „Дълбоко сърце“, а „Дълбок стомах“, ти можеше да станеш наш предводител.
За изненада на Руиз съдиите обсъждаха дълго кандидатурата на Долмаеро. Но и в този случай жената тъжно поклати глава:
— Някога си бил прекрасен юноша и би могъл да станеш такъв отново. Духът ти е силен, а умът — гъвкав. Но верността ти принадлежи на други и ти няма да можеш да се откажеш от поетите задължения.
Низа уплашено се притисна към любимия си, когато отвратителните пипалца се протегнаха към нея.
— Не бой се, става бързо и не боли — ободряващо се усмихна Руиз.
Съдиите се скупчиха около екрана, като се усмихваха и разговаряха шепнешком.
— Тук не може да има съмнение — решително изрече Хемерте. — Тя просто е създадена за вечността. Културната й матрица е смайващо чужда. При това момичето притежава дълбочина на чувствата, която е достъпна само на хората, преживели смъртта. Превъзходно. Тя е наша.
В душата на Руиз се появи безумна смесица от облекчение и отчаяние. Това беше далеч не най-лошата участ за девойката от малката дива планета. Доста по-добре е да усъвършенства изкуството на любовта в „Дълбоко сърце“, отколкото да умира многократно, изпълнявайки ролята на феникс, или да гние в тъмниците на Морекупчина. По-добре, отколкото да стои изложена на подиум на пазара за роби, а после да се озове в треторазреден бордей.
Но Низа никога вече нямаше да му принадлежи. А пък и тя е прекалено умна и талантлива, за да прекара целия си останал живот в леглото. Освен това, нима животът в „Дълбоко сърце“ не е разновидност на робството? Удоволствието не може да продължава вечно, рано или късно идва пустотата.
Геншът се насочи към предводителя на малкия отряд. Руиз почувства лека студенина, когато пипалцата проникнаха в мозъка му, а после всичко изчезна.
Пробуждането беше мъчително. Той сякаш се измъкваше от някаква тъмна лепкава субстанция.
Агентът установи, че се намира в стаята си, а Хемерте го наблюдава с изражение на дълбока загриженост върху прекрасното си лице.
— Не ми каза, че имаш нещо общо с Лигата.
Руиз се закашля, опитвайки се да спечели време.
— Наемник съм. Работя по договор.
Той се изплаши от немощния си глас.
— Във всеки случай едва не те погубихме. Старият генш засегна императива, той активира леталната мрежа. Провървя ти, че тя се стабилизира, без да успее да те взриви отвътре. Нима не знаеше, че може да се случи такова нещо?
Агентът отново се закашля.
— Мрежата отслабва и се заличава.