Долмаеро се взираше смаяно в корабчето.
— Ей богу, Руиз, мислех си, че превземането на въздушния кораб на Кореана е пределът на възможностите ти, но сега… Как успя да отвоюваш свободата ни?
Предводителят смутено сви рамене.
— Просто продадох късче от самия себе си. И от Низа. Както и целия Фломел.
В таен джоб на новите му дрехи се спотайваше значителна сума в дилвърмуунска валута — хиляда и четиристотин иридиеви пластинки. На ръката му, отпред под рамото, беше прикрепен енергомет, задействащ се чрез имплантирани под кожата сензори. На колана му висеше отломомет, а във всеки от ботушите му бяха скрити миниатюрни, не по-големи от солница парализатори. Останалото оръжие — ножове, невронен приспивател, монолинова гарота — също бяха готови за използване.
— И каква част от вас двамата си продал? — озадачено попита старейшината на гилдия.
— Прекалено малка, за да може да се види — отвърна кратко Руиз.
Низа стисна успокояващо ръката му.
— Ааа… — Долмаеро леко потрепери. — Е, новият език, който ни купи, е забележително нещо. В главата ми сега идват напълно нови мисли.
— И в моята — обади се Молнех. — Според мен това не е особено приятно. Но вероятно си имал сериозни причини да постъпиш по този начин?
— А ако с мен се случи нещо? Какво ще правите, като дори не знаете езика? — с раздразнение се озъби предводителят.
Молнех се почеса по брадичката:
— Ние, тъпите селяни, в такъв сложен свят — без защитата на Руиз Ау? Страх ме е да си го представя!
— И още как! — съгласи се старейшината.
Руиз се усмихна:
— Време е да тръгваме.
Той решително стъпи върху палубата. Бързоходната лодка се разклати, по спокойната повърхност на лагуната пробягаха вълнички. Руиз подаде ръка на момичето:
— Ела тук. По-добре да тръгваме, докато Разделящите се не са размислили.
Долмаеро и Молнех се настаниха на задните седалки. Низа зае креслото до мястото на щурмана. Предводителят хвана една от ръчките и армираният капак покри лодката. Светнаха лампичките на командния пулт. Разнесе се равномерното бучене на моторите и лодката набра скорост, отдалечавайки се от пристаните. Подире й върху тъмната гладка повърхност на лагуната остана само пенлива сребриста следа.
Корабчето се насочи към криволичещия канал, водещ към централната част на града. Низа хвърли последен поглед към украсената с резба порта.
— Изпитвам странно чувство, Руиз. Помисли си само, нашите втори „аз“ ще останат завинаги в „Дълбоко сърце“. Съдено име да вършат неща, които дори аз не мога да си представя. Тревожно ми е някак. И все пак… ние в известен смисъл ще живеем вечно.
Агентът кимна разсеяно. Опитваше се напълно да се съсредоточи върху обмислянето на плановете за бягство от Суук, и да отхвърли проблемите, от които в момента се вълнуваше момичето. Той все още се чувстваше като разсъблечен, по-зле приспособен към живота, след като му се наложи да смъкне блокировката от определени участъци на паметта си. Изглежда някои неща в него бяха излезли от контрол. Отделни мисли не желаеха да остават в границите, веднъж завинаги отредени за тях преди много години. Собственият му разум за пръв път му се струваше непознат свят. Освен това беше изчезнала смазващата тежест на императива и тази празнина засега оставаше незапълнена.
Стараеше се да не мисли за клонингите, бавно развиващи се в резервоарите-инкубатори.
Низа се обади отново:
— Сега, струва ми се, разбирам какво чувстват селяните, принудени да продават децата си в робство или да ги обричат на гладна смърт.
В гласа на девойката звучеше такава тъга, че Руиз побърза да я притисне към себе си.
— Решението, което взехме, не беше лесно, но сега всичко е зад гърба ни. Кой знае, може би на двойниците ни им е съдено да живеят по-щастливо, отколкото ние самите.
Глава 10
Когато най-накрая, два дни след катастрофата, Ленш и Фенш откриха господарката си, на нея вече й беше дошло до гуша от отвратителното блато, досадните й спътници и миризмата на смърт, просмукала се в целия флитър. И най-вече от вонята на собственото й немито тяло.
Въздушният кораб се приближаваше бавно. Приятно й беше да види, че братята проявяват толкова похвална предпазливост, но Кореана нямаше търпение да се махне от блатото. За цялото време на престоя на пленниците в смърдящото тресавище чифликът не показа никакви признаци за живот. Но откъде можеше да знае дали изведнъж обитателите на селището няма да насъберат смелост и да се опитат да отмъстят за загиналия си господар?
Жената се подаде от разбития шлюз, размахвайки ръце.