Процесията се скри в дълбината на лабиринта. Руиз продължи по пътя си и скоро се добра до висока ротонда в центъра на заплетените проходи.
Светлината безмилостно го заслепяваше. Шлюзът за безопасност представляваше постройка от армиран монолитен бетон, издигащ се над ескалатора, който отвеждаше клиентите в царството на Публий. До входа пристъпваха от крак на крак трима роби-охранители от Дирм. Те незабавно насочиха мощните си енергомети към гърдите на неканения гост. Руиз спря, показа празните си ръце, после ги сложи зад главата си.
— Искам да се видя с Публий — каза той.
— Име? — попита дирмът.
— Руиз Ау.
— Цел на посещението?
— По работа.
Дирмите леко се отпуснаха. Предводителят им прошепна няколко думи в забодения в ръкава на униформата му микрофон.
След малко той отпусна енергомета и с жест нареди на посетителя да се приближи, обаче вторият охранител продължаваше да се цели в Руиз. Третият умело обискира агента, а после използва детектор на миризми, за да се убеди в отсъствието на оръжие.
Накрая робите решиха, че гостът не представлява заплаха за господаря им. Отстъпиха назад, уведомявайки го, че ще може да получи вещите си на връщане.
Руиз искрено се надяваше, че наистина ще се върне, при това в същия облик.
— Благодаря ви — учтиво произнесе той на глас.
Охранителят кимна и натисна копчето за управление на охранителните устройства, разположено на маншета му. Армираната врата се плъзна встрани, после декоративната решетка на асансьора-ескалатор бавно се вдигна. Руиз пристъпи напред и решетката веднага се спусна. Сияещият паладиев филигран се превърна в сложна плетеница от виещи муцуни и човешки лица, изкривени от ужас.
Руиз потрепери и си помисли, че опитът да се свърже с Публий вероятно не е най-разумната постъпка в живота му.
Обаче вече беше късно да отстъпва и агентът се съсредоточи върху обмислянето на детайлите на разказа си, докато асансьорът летеше през многобройните равнища на постройката, насочил се към основата на кулата дълбоко под земята.
Струваше му се, че падането никога няма да свърши. Започна да подозира, че Публий е решил да се избави от него веднага и е наредил стария му приятел да бъде изхвърлен на някое от необитаемите равнища, разположени под лабораторията.
Асансьорът забави ход толкова рязко, че коленете на Руиз се превиха. Още една от милите шеги на Публий, известен с доста своеобразното си чувство за хумор.
Вратата се плъзна встрани. В залата отпред стоеше висок мършав човек с лице на надменен аристократ, широко разперил ръце за поздрав. Вероятно това беше самият Публий — в очите му блестяха прекалено ярко характерните огънчета на безумието. Ала Руиз никога по-рано не го бе виждал в този облик.
— Руиз — възкликна радостно непознатият, — нима си ти? Най-после реши да ме навестиш, приятелче!
Гостът предпазливо се измъкна от асансьора.
— Публий?
— Че кой друг може да съм?
Агентът позволи на домакина да метне ръце на шията му и дори успя да се престори, че го прегръща в отговор. Обаче Публий не обърна внимание на отсъствието на ентусиазъм у госта си. Той хвана Руиз за рамото и го огледа от главата до петите, явно изгаряйки от любопитство.
— Все същият красавец — одобрително рече той. — Просто пропадаш на тази месомелаческа длъжност в Лигата. Вече сто пъти съм ти го казвал, но ще рискувам да повторя: стани известен, а после продай клонинга си. Докато успееш да мигнеш, вече ще си неизчерпаем източник на телесен материал. Аз самият с удоволствие бих те купил — ще те превърна в очарователна питомна змия, а после ще те продам на някоя богата вдовица, вместо домашно куче.
Руиз с усилие потисна погнусата си.
— Вече не работя за Лигата.
Тихият бълбукащ смях на Публий смайващо наподобяваше пускането на вода в тоалетната.
— Ами да, разбира се! Е, аз никога не съм дрънкал наляво-надясно за кого работиш, но няма да те упреквам заради излишната предпазливост — все пак сме в Морекупчина.
— Честна дума, наистина напуснах Лигата.
— Нима? За да се откажеш от грабежите, убийствата и високата заплата? Какво се случи? Смъртоносна болест? Или, може би, любов?
— Не говори глупости — отвърна Руиз, стараейки се да звучи колкото се може по-убедително.
— Да, да, извинявай, че така се раздрънках! — отново се разсмя Публий. — Знаменитият Руиз Ау, пример за самодостатъчност и безразсъдство, се подчинява само на собствения си доста гъвкав кодекс на честта. Теб никога не са те интересували нежните и възвишени чувства.
В гласа на домакина зазвучаха неприятни нотки. Агентът се опасяваше, че той ще си спомни за съвместните им подвизи на Линия, когато Руиз напусна редовете на доброволците-освободители, командвани тогава от Публий.